И тъкмо когато си го помислих, той каза:
— А знаете ли що е то мъж-инженер?
— Неее — отговори му Тошо заинтригувано.
— Ами, или е мъж, или е инженер! — дружен кикот. И аз се похилих, въпреки че не ми допадаше накъде отива разговорът.
— А знаете ли какво е жена-научен работник? — погледна към Тошо, но той тактично замълча.
— Ами нито е жена, нито е научен, нито е работник! Ха-ха-ха.
Мъжете щяха да изпопадат от хилеж, дори Тошо се усмихна леко.
— Генчо, няма да приказваш такива работи! — скара му се през смях доцент Борисов. — Нашите момичета са хубави и умни. Точно такива трябват на науката. Аз съм ги подбрал специално.
И погледна закрилнически към мен и една-две колежки, които бяха дошли с нас7.
Хрумна ми една идея — защо да не обуча някой от дяволските студенти да ми помага? Вярно, бяха само първи курс, но отглеждането на кристали не беше толкова сложно.
Подпитах Лилит и Тамиел и те ми обясниха — можело, но само ако подпиша договор. Защо тези дяволи са така пристрастени към договорите? За целта трябваше да се срещна с господин Асмодей, който да го подготви. Тази среща ме караше да се нервирам — не знаех дали ще стигнем до съгласие, що се отнася до условията.
Той дойде в кабинета ми един следобед. Дали това беше жест от негова страна, за да не ме кара пак да се разхождам до Ада, или просто така му беше по-удобно, не можах да разбера.
Още щом влязох, го видях да седи на моя стол, зад моето бюро. Вярно, че в случая той беше шефът, но не ми хареса, че ми го показва така. Когато ме забеляза, той стана от стола и ми се усмихна. Заобиколих го, за да си стигна до мястото, и чак тогава успях да отговоря на усмивката.
— Момчетата ми казаха, че сте ме търсила — започна той любезно.
— Да — кимнах. — Нали не възразявате, ако запаля?
— Моля — посочи ми с жест той.
Извадих кутията — син Вайсрой, и докато се бърках за запалката, господин Асмодей щракна с пръсти и запали цигарата ми. Дръпнах веднъж, но моите собствени пръсти така трепереха, че заплашваха всеки момент да я изпуснат на бюрото. Побързах да я оставя в пепелника под предлог, че трябва да отворя прозореца. После отново се настаних срещу събеседника ми. Мълчанието беше започнало да се проточва твърде дълго, затова го попитах колебливо:
— Вероятно са ви казали и за какво ви търся? Разбирате ли, имам нужда от малко помощ в лабораторията…
— Разбира се. Но както знаете, тази помощ си има цена.
Мисля, че почти можех да видя рогата му.
— И каква е тя? — реших да кокетнича, като се правя на тъпа.
Изписах и подходящата усмивка на лицето си. Не ме беше страх от него, интересуваше ме само срокът.
Точно в този момент в стаята влетя, без дори да почука, колегата Тошо.
— Боби, имаш ли…? — започна той.
— Не, няма — отговори господин Асмодей, без дори да се обръща.
Стъписан, Тошо отвори и затвори уста, след което тръшна вратата след себе си.
— Искаше сярна киселина — каза ми демоничното началство още преди да го попитам. — Концентрирана.
— Аха.
Помълчахме още малко, докато аз допушвах нервно цигарата.
Извадих нова и той се пресегна да ми я запали.
— Двеста години — каза ми след малко, скръстил ръце пред гърдите си.
Зяпнах.
— Твърде много е — изгледах го почудено. — Аз просто искам помощ от тях като студенти, които за разлика от нормалните ми тъпанари ще се отнасят сериозно към работата.
— Мога да намаля до сто и двайсет и нито година по-малко — лукаво се усмихна той.
Чудничко, с двайсет процента повече, отколкото ми искаха, за да докопам Тодор.
— А в какво ще се състои работата ми през тези сто и двайсет години? — продължих да разпитвам, защото не можеше да се отърва така леко.
— Е, разбира се, че няма да ви пратим да миете казаните — поглади той гъстия си мустак. — Ще бъде нещо квалифицирано и научно. Дори бихте могла да свършите част от работата, докато сте още тук, ако научите достатъчно.
Това не звучеше толкова лошо. Какво друго бих правила в задгробния живот, освен да се занимавам с химия?! От друга страна…
И така, Боряна Андреева продаде душата си на Дявола.
Но все още се колебаете, нали? — изтръгна ме той от разсъжденията. — Нека ви дам една седмица да си помислите. Сигурен съм, че накрая ще се съгласите.
— Да, така ще е най-добре — отговорих аз. Това, че беше наясно с навика ми да си давам по седмица размисъл за по-трудните решения, изобщо не ме шокира.
7
С огромно извинение към колегите, на които напомням брадати вицове. Останалите, вадете химикалки и си записвайте. — Бел.авт.