Влязох в час с някакви чукундури-биолози, които виждах за първи път — Николов ме беше помолил да го замествам. Стаята беше направо зверилник, само че дивите животни се разхождаха на свобода и крещяха като стадо маймуни.
— Я по-тихо! — скарах им се аз. Стаята утихна за около минута, през която успях да се представя, докато нервно подреждах спиртните лампи на бюрото си, но после пак зашумяха.
Знам, че съм твърде мека с тях и сигурно трябваше да изгоня някого, за да млъкнат, но не го направих, което ми осигури около осемдесет децибела през цялото време, докато им разказвах теорията.
После им обяснявах какво трябва да направят на практика, а идиотчетата се надпреварваха да ми викат „госпожо“. Заявих им, че не съм им госпожа, и тогава един се изрепчи:
— Е, тогава как да ви казваме?
— Както искате. Може да ми викате „како“ или Боби.
Това ми беше фаталната грешка. Маймуните тотално загубиха респект към мен, отвсякъде се чуваше лигавене:
— Како Боооби, сега какво да сложа?!
И:
— Кака Боби е хитра, па̀зи си лампите при нея.
После стана по-лошо. Започнаха да смесват каквото им падне, а един смелчак пусна цялата бучка натрий в съда с водата.
След като димът се поразсея, се чу вик:
— Како Боооби, къде отиде натрият?
Моментално зашлевих голия врат на виновника (който беше задал и въпроса), но от това натрият не се показа. Изгоних всички навън и викнах химика да търсим заедно каквото беше останало от метала.
След като не намерихме нищо (явно всичко беше взаимодействало с водата), избърсахме получената основа от пода и химикът остана да оглежда пораженията, а аз излязох пред сградата да изпуша един фас.
Навън беше студено и аз, сама, разчорлена и прогресивно замръзваща, си седях и си пушех край кофата за боклук. Бях забила поглед в плочките, докато обмислях как точно ще обясня на шефа за инцидента. Видях някакви крака, които се приближиха, но вместо да продължат към вратата, спряха близо до моите.
— Здрасти, Боби — чух познат глас и вдигнах поглед, за да се озова точно срещу кафявите очи на Тошо.
— З-здрасти — потреперих аз и дръпнах нервно.
— Преди не пушеше — отбеляза той дълбокомислено.
— Преди студентите не ми хвърляха натрия във водата — отговорих му аз.
— Целият ли?
— Целият — намръщих се и дръпнах втори път. Тошо също се начумери.
— Изобщо, Боби, около теб се случват най-странни неща. Изчезваш внезапно, приказваш със странни хора в кабинета си, пропушваш.
За един кратък миг цялата история с демоничните студенти мина през главата ми, след което по рефлекс се опитах да я скрия. После се опомних и отговорих равно:
— Не мисля, че е твоя работа. Отивам горе да видим с Цецо какви са щетите.
И го оставих да зяпа подире ми.
А че зяпаше, се усещаше. Все едно някой ми беше плиснал основа във врата, така сърбеше, че исках да вдигна ръка, за да се почеша. Но устоях на импулса и чак когато стигнах вътре и извън полезрението му, се пипнах по врата, за да се убедя, че е още цял.
Придружена от Лилит и Тамиел, се телепортирах в Ада от градинката зад факултета. Както и предния път, не почувствах нищо особено. Лилит ми обясни, че било най-трудно за телепортиращия, а пътниците изобщо нищо не усещали.
Времето беше същото, както при предишното ми посещение — горещо и задушно. Помогнаха ми да си сваля якето и пуловера и те също разхвърляха малко дрехи.
Господин Асмодей ми беше насрочил среща в кабинета си и беше поръчал на двамата студенти да ме доведат. Неговият кабинет, за разлика от тези на колегите му, беше съвсем спартански — просто дървено бюро и тапицирани столове. За сметка на това имаше гигантски шкафове, фрашкани с листи хартия. Явно тук си държеше документацията.
— И така, значи се разбрахте с момчетата? Тогава тук ще трябва само да подпишем.
— Да. Лилит, Тамиел и Данеел се съгласиха да ми помагат. Всъщност ми се беше искало да взема Станчо вместо Данеел, но той каза, че е много зает, и сам ми предложи замяната. Надявах се, че ще търпя достатъчно, за да не изгоня онзи дрънкалник, пък и той невинаги беше така досаден, както на Витоша.
— Добре тогава. Ето ви договора, прегледайте го.
В интерес на истината, текстът не беше дълъг. Представляваше няколко страници, които започваха с „Аз, Боряна Стилиянова Андреева, обещавам да сътруднича за период от сто и двадесет години на Института за приложна химия към Университета на адските науки на Негово Величество Император Луцифер I по направления, определени от професор В. А. Асмодей…“, споменаваше се къде ще си почивам, какво ще ям (когато имам нуждата и/или желанието да го правя) и т.н. Едва ли не очаквах да видя и какви осигуровки ще ми плащат, но после се засмях и продължих да чета. Интересното беше, че тримата студенти се прикрепяха към мен безсрочно с опцията да бъдат подменени, ако аз искам.