В петък имах общо шест часа, като последна беше странната група с чуждестранните студенти. Появиха се горе-долу навреме и ме поздравиха един по един на чист български:
— Здравейте, госпожице!
— Добър ден, госпожице!
През това време аз ги разглеждах и се убедих, че не са кой знае колко странни. Някои бяха малко по-мургави от обичайното, но пък аз не съм расист и стига да се къпят редовно, това няма да ми пречи. Скоро всички, включително Станчо, си седнаха по местата и започнахме.
Забелязах, че докато обяснявах теорията, не се чуваше никакъв шум от стаята. Никой не си отвори устата да приказва за автомобили и гримове, както в другите ми групи. Напротив — беше толкова тихо, не прошумоляваше дори хартийка.
Раздадох реактивите и студентите се заловиха за работа. Започнаха да преливат от шишенцата в епруветките, да късат лакмусовата хартия.
Въобще, лабораторното потръгна. Минавах край масите, за да видя как се справят с неутрализацията, да помогна където трябва. В един момент нещо странно привлече вниманието ми — студентът пред мен имаше опашка, която стърчеше от задната страна на панталона му. Този до него също. След малко забелязах, че опашките им завършват с мъничко триъгълниче. Мисля, че това беше и моментът, в който припаднах.
Свестих се може би само минута по-късно от противния мирис на амонячна вода, която моят познайник Станчо беше поднесъл точно под носа ми. Намирах се на пода, а половината група се беше скупчила над мен. Не можах да видя задниците им, но забелязах, че всички имат чифт рогца на главата си.
— Госпожице, добре ли сте? — запита Станчо.
— Да, добре съм. А вие ми кажете амонячната вода какъв характер има.
— Основен — отговори той, без да се замисля. След което извика на останалите: — Не се безпокойте, госпожицата е добре, щом вече пита за химия.
Групата се разхили, някак си демонично.
Помогнаха ми да седна зад бюрото и един от студентите изтича да ми купи шоколад. Въобще, новата ми група беше много внимателна към мен. Като изключим това, че всички имаха рогца и опашки, се оказаха доста симпатични момчета.
Скоро занятието свърши и те се разотидоха, като дори ми казаха „довиждане“ преди това. Само Станчо остана, предполагам, за да се увери, че съм се оправила съвсем.
— Искате ли още шоколад, госпожице? — попита той, като затвори вратата след тях и се приближи към мен.
— Не, благодаря ви, вече се възстанових. Защо не ме предупредихте по-рано?
— А щяхте ли да ми повярвате? — попита той много внимателно.
— Не, но поне щях да знам.
— Следващия определено ще го подготвя. Вие бяхте… ъъъ… първият преподавател, пред който трябваше да обяснявам как стоят нещата. Май не се справих много добре, а?
Тактично замълчах.
— Обяснете ми по-добре — обадих се след малко, — защо ви е притрябвало да учите химия, при това тук, в България?
— Ами, стана така, че нямаме достатъчно химици при нас. И изобщо на хората на нашата, ммм, планета не им се преподава вече. Пък и не се справят добре, като цяло. Трябва да дойдем тук, на Земята, ако искаме качествено образование. А то е задължително за всеки, който ще се занимава с административна работа и поддръжка на съоръженията.
— Нека се изясним, става въпрос за планетата Ад, така ли?
— Точно така, госпожице. Макар че ние се стараем да не използваме това наименование тук. Много е, някак си, ограничаващо.
— Разбирам. Но… — канех се да задам пак втория си въпрос, обаче се сетих навреме: господин Асмодей ми беше казал, че неговите повереници предпочитат да се обучават в среда, близка до родната им. Толкова ли зле бяхме тук? — Ще ми обясните ли тогава защо на влизане и на излизане никой нямаше рога и опашка, а по време на лабораторното всички се сдобиха с такива?
— Въпросът е там, госпожице, че химията е част от нашата природа и най-голямата ни страст. Нямаме физическата възможност да прикриваме истинския си външен вид, когато се занимаваме с нея собственоръчно.
Канех се да попитам защо са избрали мен за асистент, но се спрях. Все пак ми се носеше някаква репутация, че умея да преподавам, пък и досието от психиатрията — така де, от неврологията — също вършеше добра работа. Вместо това се усмихнах на отговорника и го попитах:
— Ще ме придружите ли до кафето, за да си взема чаша какао?
— Разбира се, госпожице. Нека ви нося тетрадките.
След втората чаша какао започнах да се чувствам по-добре. Тогава студентът извади от джоба си малка кесийка и ми показа съдържанието и. Вътре имаше сигурно около двайсет златни монетки, които проблясваха на дъното. Взех една, за да я разгледам. Беше надписана на латински — Decem satanii auri1. На гърба имаше изрисуван дявол с корона и надпис Imperator Lucifer I2.