Вечеряхме в едно ресторантче наблизо и за мое щастие, той не се опита да ме командва повече. Какво ставаше, защо изведнъж Тошо ме забеляза? Дали беше от грима на Лилит, или пък направо му беше бръкнала в мозъка? Когато се върна в София, я чакаше очна ставка с мен. Обаче какво щях да го правя сега? Не можех просто да го зарежа, едва ли щеше да ми падне пак, особено след отказ от моя страна. А можех ли да се съглася, ако наистина някой го беше обработил преди това?
Не, вероятно си въобразявах. Едва ли щяха да ме мъкнат при господин Везувио, ако и те можеха да свършат това. Пък и дори да можеха. Те ме смятаха за нещо като домашно животинче, което прави интересни номера. Съмнявам се, че биха си мръднали пръста да обработват Тошо само за моя кеф. А и самият Тошо — седеше срещу мен, усмихваше се срамежливо и се чудеше какво да каже. Не че съм експерт по дяволски вмешателства, но поведението му ми изглеждаше неподправено и искрено.
Когато ме помъкна към стаята си, вече бях решила — ще се отдам на щастието си, докато го има.
По пътя натам си припомних, че той нямаше съквартиранти. Колко удобно. За мен. Трябваше да е с друго момче от групата, но то не дойде. Ако Тошо не беше толкова важен, шефът сигурно щеше да му натресе някой студент, но все пак, Ph.D. и така нататък, не върви да го тормози.
Когато затвори вратата след себе си, Тошо най-накрая ме хвана за ръката. Прегърнах го и го целунах; той не бягаше особено. Какво ли щеше да каже Лилит, като види цялата история? Може би щеше да ѝ хареса?
Изхвърлих тези мисли от главата си. Не стига, че бях прозрачна за тях, ами и да се съобразявам допълнително. Няма да стане.
Тошо ме държеше през кръста, сякаш го беше страх да ме пипне другаде. Пъхнах ръце под ризата му и го притеглих към себе си. С тези темпове една нощ нямаше да ни стигне изобщо.
Гърбът му беше топъл, а самият той миришеше приятно. Най-накрая плъзна ръце под сакото ми. Започнах да разкопчавам ризата му. Той ми се остави, така че аз съблякох и него, и себе си. Оставих дрехите на един стол. Бях само по бельо и чорапогащник.
Той не ми помагаше особено, но поне не пречеше. Накрая се наложи да го бутна към леглото — явно смяташе, че е положил достатъчно усилия, водейки ме тук.
Лежахме върху завивката и се целувахме и прегръщахме. Най-накрая Тошо се осмели да докосне корема и гърдите ми. Може да не са кой знае какви, но не са радиоактивни, сигурна съм. Приближавахме се все повече към съществената част, а пък аз нямах презервативи, никакви. Не очаквах нищо такова. Той също едва ли имаше, предвид репутацията му, че не се занимава с жени.
Е, ще му кажа да внимава, минала съм трийсетте и вече ми е време за деца, така или иначе. Само да не е сега, ако може.
Свалих наведнъж чорапогащника и бикините и ги сбутах откъм стената. След това дръпнах завивката.
— Студено ми е — казах му. — Искам да се завием.
Той се изправи, колкото да издърпам цялата завивка, и се притисна обратно към мен.
Започнах да изследвам съдържанието на боксерките му и той като че ли малко се сепна.
— Май съм отвикнал, не ми се е случвало в близките пет години — призна си. Сигурно и в предните пет не е било чак толкова често, помислих си аз. Типично за мен, да избирам най-заровените в работа мъже.
Но пък анатомията и физиологията му откликваха както се полага.
Смъкнах боксерките до коленете му, а той ги изрита надолу. Реших да не ги търся, сигурно си имаше чисти някъде из багажа.
Прокарах ръце отстрани по гръдния му кош. Не беше кльощав, но не беше и дебел. Имаше и нелоши мускули на ръцете, сигурно от мъкнене на оборудване.
— Боби, сигурна ли си, че го искаш?
„Тошо, да ти подаря една книга за езика на тялото?“
Вместо отговор взех ръката му и я насочих. И аз можех да усетя събраната влага.
— Ела насам — придърпах го върху себе си. — Не искам да съм отгоре.
— Щом се налага — отправи ми той типичната си леко срамежлива усмивка и се намести където му бях посочила.
Беше наистина приятно — тежестта, усещането, но предполагам, че основата си беше психологическа — от толкова време си мечтаех за него. И без това тези неща се случват основно в главата, а тялото е само инструмент.
И все пак… трудно ми беше да повярвам, че се случва наистина.
В един момент усещането стана толкова силно, че се развиках.
— Боби, моля те, по-тихо, имам съседи — меко каза той, но съдейки по усмивката му, простираща се от едното ухо до другото, мисля, че по-скоро се радваше.