Усещането минаваше през мен като някакво електричество, разпространяващо се бавно по тялото ми. Повиках още малко и се успокоих.
Тошо се претърколи до мен, аз хванах ръката му и я поставих на сърцето си. Блъскаше толкова силно.
Лежахме известно време неподвижно, докато топлина обливаше дланите и стъпалата ми.
— Благодаря ти — казах му искрено. — Я да видим сега аз какво мога да направя за тебе.
Взехме душ заедно и си легнахме пак. Той започна да ми приказва нещо с монотонен глас, което ме приспа за около две минути. Сънувах кошмар — Тошо беше решил да спи с мен само от скука, след което се заби с манекенката от виденията ми. Всичко беше толкова реално, че се събудих с писък. Той още беше буден и ме гледаше учудено.
— Какво има? — попита ме. — Аз ли направих нещо?
— Не, аз съжалявам. Мисля, че напрежението ми идва в повече. Той ме прегърна и ме успокои, след което повторихме упражнението.
Преди да заспя окончателно, си погледнах телефона. Изругах. Викаха ме в София рано сутринта — трябваше да тръгна с първия автобус.
Началниците могат да са големи дръвници. И не говоря за официалния ми началник, доцент Борисов, а за господин Асмодей. Измъкна ме от топлото легло и от прегръдката на Тошо, за да пътувам за София, само за да може след това да ме прати за Пловдив.
Пътувахме двамата със Станчо, при това с влака. Не че имам нещо против влаковете, просто трябваше ли да се мъкнем три часа, като можеше да минем през Ада и да пристигнем за минутка? Той обаче ми обясни, че не било толкова лесно за телепортиращия, освен това го мързяло да отваря два портала, а и началството не гледало добре на използването на Ада като транзитен тунел. И въпреки че си спести да ми го каже, предположих, че за противниковата фракция би било по-трудно да проследи с какво точно се занимаваме по този начин.
Пътувахме още половин час с автобус, докато стигнем до края на града. Слязохме на спирка, която се намираше между някакви складове и кампуси на разни измислени университети.
— Мисля, че това място му липсва само табелка „На майната си“ — обадих се аз.
Станчо се подсмихна.
— И все пак, тук ще сме далеч от любопитни очи — замислено каза той. — Имаме достатъчно място за учебни сгради и общежития, има вода и ток. Какво друго може да искаме?
— Транспорт? Развлечения? Хора?
— Едно по едно и това ще стане.
Затраях си. Това място определено не ми харесваше, но пък аз бях пристрастна — твърде много ми напомняше селото на баба ми, където навремето ме влачеха против волята ми.
Станчо се обади на посредника, с когото трябваше да се видим, и му определи среща. Още половин час мъкнене до центъра. Седнахме в едно кафене на главната и зачакахме. Навън беше започнал да духа вятър и дори минималните джаули, които стигаха от слънцето до нас, изобщо не топлеха. В кафенето най-накрая се сгрях, а пък Станчо не показваше да има някакво особено отношение към студа.
Посредникът пристигна — поредният костюмар с куфарче. При това говореше по телефона, докато се приближаваше към нас. Аз го изгледах лошо и изведнъж от другата страна престанаха да му отговарят. Огледах се наоколо — никой не беше забелязал да се случва нещо странно. След това се обърнах към Станчо. Той ми се усмихваше.
— Да не би да ходите и на часове по физика, освен химията?
— О, да, разбира се — отговори ми той. — Тъкмо в момента учим електричество и магнетизъм.
Усмивката му беше лукава.
След като посредникът се опита (неуспешно) да набере същия номер, каза извинително:
— Май тук няма покритие.
Прибра „тутурутката“ и се здрависа със Станчо и мен.
Говорихме известно време за достойнствата на града и нашият пловдивчанин се опита да ни засипе с хвалбите си. Въздухът бил по-хубав, водата също, а пък нямало да намерим друг град с такива тепета като техните. След това се прехвърли на конкретния парцел. Докато продължаваше да реди суперлативи, на мен почна да ми става досадно и реших, че се опитва едновременно да ни приспи вниманието и да си създаде предпоставка да ни иска повече пари.
Погледнах към Станчо за потвърждение. Той само кимна.
— … В такъв случай много се радваме, че ще купим именно този парцел, и то с вас като посредник — прекъсна Станчо потока от думи. — Може ли да ви попитаме за цената?
— Разбира се, цената е два милиона.
— В левове? — обадих се аз.
— В евро — каза той, без изобщо да свали мазната усмивка от лицето си.
— Ама в интернет пишеше… — опитах се да възразя.