— Даваме ви един милион — заяви Станчо.
— О, това изобщо не стига. Такова възлово място, пък и водата и токът стигат до парцела…
Драматична пауза. Все едно имаше да казва някаква вселенска истина, а не цената на няколко декара кал до колене. Той си пое дъх престорено дълбоко:
— Милион и петстотин.
— Съгласни сме — отсече Станчо.
Стиснахме си ръцете и посредникът извади приготвената пачка документи. Двамата със Станчо изчетохме пълния текст. В движение той правеше забележки:
— Тук искам да пише „задължително“ вместо „с опция“… Нямате още разрешително за строеж, нали?… Ами тогава не го пишете това…
Посредникът се шашна, че и аз покрай него. Не знаех, че дяволчетата студенти разбират толкова много от право и договори. Интересно, щом Станчо знаеше всичко това, то тогава какво знаеха неговите началници? И защо пускаха нас, дребните риби, да договаряме нещо толкова важно?!
Чухме се с посредника пак след няколко дни. По-точно Станчо се чу и после ми се обади на мене. Каза ми, че посредникът се държал странно по телефона и в един момент започнал да мрънка, че някой друг се бил заинтересувал от земята, след което му затворил.
Видяхме се край университета, където той ми разказа същото, но с повече подробности. Вече не ме свърташе на едно място, затова избързвах пред него и после се връщах обратно назад. Що за идиотщина?! Хем ни бяха разкарали за нищо, хем земята с табелка „На майната си“ щеше да я вземе някой друг.
— Мамка му! — изпсувах на глас малко след като подминахме спирката на автобуса. Няколко минувачи ме изгледаха изпод вежди. — Не мога да повярвам, че ще ни метнат толкова лесно!
— И аз — отговори ми Станчо. — Но смятам, че шефът ще измисли нещо. Едва ли е имал предвид да ни изпраща до Пловдив, само за да ни изпреварят. Между другото, сега отивам да се видя с него. Може да дойдеш, ако искаш.
Тръгнахме заедно към университета — господин Асмодей съвсем наскоро се беше уредил с кабинет там. Беше на третия етаж и на табелката пишеше само „Проф. В. Асмодей“. Приемно време нямаше.
Господин Асмодей внимателно изслуша разказа на Станчо.
След това замислено каза:
— Той ти беше изпратил документите все пак, нали?
— Да, но само по имейла. Нямаме неговия подпис, така че са безполезни.
— Не прибързвай. Разпечатай ми ги да ги подпиша, и вдругиден ще отидете пак да му подосаждате.
— Както кажете, господин Асмодей — отговори Станчо объркано. Явно и той разбираше колкото мене, тоест никак.
— Хайде, идете да си почивате — началникът кимна в моя посока, явно забелязал малкия ураган, заформил се в съзнанието ми.
— Ще ви се обадя да ви кажа кога ще пътувате.
Шефът успя да ни изненада — реши да дойде с нас до Пловдив. Пътувахме тримата заедно със сутрешния влак в шест и половина. Двамата със Станчо преглеждахме документите, а господин Асмодей си цъкаше нещо на таблета — сигурно свързано с развалената сделка. Настроението ни не беше особено добро, даже аз и Станчо си мърморехме под носа. Чувствах се толкова напрегната, че дори не ми се додряма, въпреки че бях спала лошо.
Срещата беше на пощата, а нашият любим посредник ни остави да го чакаме двайсет минути. Явно въобще не му се занимаваше с нас. Когато най-сетне се появи, мрънкайки извинения, шефът кротко ни каза да го следваме, и просто отпраши напред по главната.
Щом седнахме в едно кафе с широки маси, посредникът измърмори в посока на господин Асмодей:
— Нали ви казах, земята вече е продадена. Нищо не мога да направя по въпроса.
— Може да си изтеглите документите! — ядосах се аз, но шефът ми направи знак да си трая.
— Там е работата, че документите ви не са редовни — каза той, изпъвайки дланите си в шпиц-позиция. — И ще ви бъдат върнати. Направете услуга на всички, особено на стария ми приятел Виктор, и подпишете нашите документи. Аз лично ще се погрижа да бъдат приети. И може да му предадете, че началството ще бъде уведомено за неговите машинации.
Посредникът остана да се блещи насреща ни с отворена уста, а господин Асмодей му подаде листи и химикалка. Човекът преглътна и подписа всичките хиляда екземпляра.
— Може да си ходите — повелително му каза шефът.
Посредникът събра остатъка от достойнството си, кимна ни за довиждане и се омете. Чак тогава Станчо се осмели да заговори:
— Откъде знаете, че господин Велзевул е замесен?
— Оставил си е ръцете по сделката — отговори господин Асмодей. — Може да се види и онлайн.
— Може ли да погледнем? — попита Станчо.