Шефът разцъка нещо по таблета си и ни го подаде. Станчо внимателно започна да разглежда документите, които на мен ми изглеждаха като образец на китайско писмо.
— Да, той е — каза след малко Станчо и ми показа няколко реда, в които единствените познати ми думи бяха „продавачът“ и „купувачът“. Мълчаливо се съгласих с него, докато се радвах, че нищо не разбирам от право. Твърде ми е сложно.
Тодор не беше никак доволен, че съм ходила до Пловдив без него. Аз пък бях успяла да поразпитам Лилит малко преди това и тя отрече да е правила нещо, за да му въздейства.
— Виж, Боби — беше казала тя. — Това, че изглеждаше различно, беше само поводът, както се досещаш. Ти му ставаш интересна и не мисля, че някой би могъл да подправи това усещане у един мъж. Поне не и аз. Не се обиждай, но си беше малко сивичка, като се запознахме. Пък и нямам особен интерес да събирам научната си ръководителка със смачкани типове като твоя Тошо. Ако беше Кларк Гейбъл, щях да си помисля.
Лилит се ухили с чаровната си усмивка и аз ѝ повярвах. Имах ли друг избор? Това, което ме успокояваше, беше, че дяволчетата ми май не харесваха Тошо чак толкова и едва ли биха си мръднали пръста в негова посока, особено пък когато бях почнала да го забравям. А ако го беше направила конкуренцията, досега някой да ме е предупредил.
В това време Тошо продължаваше да мрънка и изобщо не беше усетил, че съм се отплеснала. Честно казано, не виждах какъв му е проблемът. Знаех, че е пловдивчанин, но не мислех, че ще се заинтересува толкова от едно седемчасово отскачане дотам, пет часа от които минали в път.
— Можеше да искам да те представя на родителите ми — недоволстваше той. — Защо не ми каза?
— Предния път прекарахме само два часа в града. Нямаше да има време.
— И все пак можеше да дойда с вас.
— Не мисля, че щяха да ти позволят, предвид, че не си наясно с проекта.
— Какво толкова тайно правите там, че не можеш да ми кажеш? — наежи се той. — Боби, да не би да си се хванала да работиш за военните?
— Не, не съм. Въпреки че си е моя работа, ако реша да работя за тях — троснах се аз. Той като че ли малко си отдъхна. — Но все пак не мога да ти кажа.
Тодор сви устни, но спря да упорства.
— Ще отидем някой друг път, само двамата. Обещавам.
— Напоследък си по-заета от мен — нацупи се той.
Защо когато нещата най-после започваха да се нареждат, трябваше да се окажа разпъната на кръст между трите ми основни приоритета — работата, Тодор и Пловдив? Тодор нямаше време, аз също вече нямах и само търчах насам-натам в опити да сколасам. Дори ми разрешиха да отскачам до Ада, когато имах да наваксвам с нещо, което мога да свърша и сама, или пък да поспя. Но пък това ме отдалечаваше физически от трите ми главни ангажимента.
Лабораторията в Ада беше отлична, но не можех да замъкна в нея половината екип — секретност и тъй нататък. Ставаше само за проверки и индивидуални експерименти. Въпреки че се раждаха доста хубави кристали. Веднъж си отгледах едно кристалче заради пробата — красиво синьо-зелено с преливащи цветове и високо може би пет-шест сантиметра. Но си остана в Ада — все едно щяха да ми позволят да го занеса на Земята; а може и да се разпаднеше по пътя. Не успях да го повторя в университета.
Строежът беше започнал практически веднага след като узаконихме покупката на земята. Оказа се, че шефът паралелно със сключването на сделката е наел архитект, който да му проектира основната сграда. Спомням си дори, че ми дадоха да погледна проекта още преди да е окончателно одобрен. Беше нещо фантастично — класически гръцко-римски стил, със затревени вътрешни дворчета.
На Тодор беше позволено да ме води до Пловдив, но не и да идва на мястото на строежа. Не че му трябваше — все още не беше нещо кой знае какво. Но ми беше неприятно, че не мога да му кажа нищо. Господин Асмодей, който имаше представа колко дълго продължават връзките ми, ми беше поставил изпитателен срок от три месеца, преди да разреши въобще да повдигна въпроса.
Една много ранна и тъмна съботна сутрин, когато с Тошо се излежавахме в апартамента на родителите му в Пловдив, Станчо ми звънна на пожар.
— Ставай, някой ни е прецакал строежа! Трябва бързо да огледаме щетите — извика той на един дъх в ухото ми.
Тошо се размърда до мен.
— Какво е станало? — прозя се той.
— Трябва да тръгвам бързо! — полузаспало и прогресивно паникьосвайки се казах аз. — Градският транспорт върви ли?
Той погледна стария будилник на нощното шкафче.
— Вече да. Ще те заведа до спирката — звучеше изморен, но и примирен, че пак няма да участва в това, което аз върша.