Смених автобуса на гарата тъкмо когато се развиделяваше, и успях да пристигна малко след изгрева. Станчо вече беше там, придружаван от Лилит и Данеел. Мястото на строежа изглеждаше все едно някой го е гръмнал с няколко десетки кила тротил — желязо и арматура стърчаха на всички посоки около кратера, който димеше. Явно не просто са искали да го взривят, искали са да бъде зрелищно.
Бях страшно ядосана, но и разстроена — спомних си как точно изглеждаше проектът на компютърната симулация, и ми стана жал.
Малко след нас пристигна полицията и започна да си навира носа навсякъде.
Станчо веднага вдигна телефона да се съветва с шефа. Аз бях наблизо и чувах иззвъняванията в околната тишина. Едно, две и отсреща му вдигнаха.
— Господин Асмодей, полицията дойде — докладва той. — Ще развалят всичко, но аз вече съм огледал, така че не се притеснявайте.
— Остави ги да правят каквото искат — отговори веднага шефът. Звучеше бодър, като че ли вече работеше под пълна пара. — Имам да довърша нещо и ще дойда да огледам лично. Някои неща не могат да се затрият, както добре знаеш.
— Да, господин Асмодей — съгласи се Станчо. — До после.
Затвори телефона и го пъхна в джоба на сакото си.
— Едва ли ще открият нещо — прошепна ми той. — Ако някой от нашия вид се е заел с това, няма да намерят нищо особено.
Кимнах му и скришом изтрих няколко сълзи от бузите си. Докато киснехме встрани от строежа по заповед на полицаите, пристигна господин Асмодей. Него поне нямаше да могат да го отстранят от местопрестъплението. С изключително компетентен вид той оглеждаше подробностите и задаваше на криминалистите въпроси за взривното устройство, чиито отговори със сигурност вече му бяха известни. След като документираха цялата ситуация със снимки и взеха проби, Станчо ми кимна да тръгвам. Не се подписах никъде като свидетел, но знаех, че господин Асмодей ще разчита на мен, както и на дяволчетата да помним всичко.
— Ще им поставим капан — говореше господин Асмодей. — И твоята роля в него ще бъде централна.
— Какво се изисква от мен? — попитах аз и гърлото ми се стегна. Шефът не би ме изложил на прекалено голяма опасност, докато разчита да обучавам дяволчетата му, но все пак.
— Ти и Лилит ще играете ролята на прелъстителки в Котон клуб — отсече той.
Втрещих се.
— Ама това е най-голямата чалгарница в Студентски!
— Една от най-големите — поправи ме Станчо с усмивка. — Не че искам да ти развалям илюзиите, де, но все пак има и по-големи.
— Ще репетираме всичко предварително — успокои ме господин Асмодей. — Тамиел и Станчо ще ви кавалерстват в ролята на баровци. После Тамиел ще те изпрати.
— Шефче, нали щеше да участва Данеел? — попита Станчо.
— Този път той няма да е с вас. Ще го пратя някъде да не ви се пречка.
— Значи го подозирате? — учудено каза Станчо. Шефът не отговори нищо.
Чудничко. Щях да се правя на чалгарка и да се свалям с Тамиел, докато Тошо се чуди къде съм и с какво се занимавам. Трябваше да съчиня нещо правдоподобно. Пребиваването ми в чалга клуба едва ли щеше да бъде възприето насериозно от всеки, който ме познава добре.
В крайна сметка измислих някаква история, че ще ходя на дамско парти в Люлин, и Тошо побърза да се извини, че не може да ме придружи.
Всичко беше отрепетирано предварително. Всичко, освен чалга гадостта.
Щом влязох в заведението на високите си два метра обувки, подкрепяна от Лилит, в ушите ми се плисна мазната отвратителна чалга и ги напълни с някаква гадна лепкава субстанция.
— Мисли си за Бон Джоуви — прошепна ми Лилит.
Погледнах се още веднъж — бебешкорозовата ми рокля стигаше малко под задника, а пък двете розови мъчителки на краката ми всеки момент заплашваха да ме препънат. Извън полезрението оставаше тупираната ми прическа (която целеше да прикрие наличието на мозък) и розовиникавата диадема. Цялата идея на образа ми беше, че трябва да приличам на малка глупава лолитка, довлечена от дяволката кандидат-прелъстителка, чиято роля играеше Лилит. Тя поне не беше облечена в розово — беше в стилно червено-черно, с изкуствени рогца на главата. Дори обувките ѝ бяха по-ниски от моите.
Двамата „баровци“ ни чакаха в другия край на заведението. Лилит ни „запозна“ точно под втрещените погледи на няколко дяволици (разпознах ги по това, че Лилит изглеждаше съвсем мъничко по-некрасива от тях, а за сравнение с мен просто не можеше да се говори). После се започна — коктейли, щракане с пръсти, дори в един момент ме качиха на масата да късам салфетки под звуците на някаква още по-мазна песен. След това Станчо и Тамиел се „скараха“ за мен, „сбиха“ се и събориха няколко съседни маси, най-близките съседи веднага наскачаха, някой разпори роклята на една дяволица, а накрая Лилит викна полицията.