Когато влязох, там се валяше празна бутилка и две чаши, а Стойчо спеше на дивана, кьоркютук пиян.
— Утре ще се събуди с махмурлук и няма да помни почти нищо — каза ми тя. — Искаш ли да обработиш така и приятелчето си?
— По-скоро не — намръщих се.
— И аз така мисля. Той със сигурност вече е мишена, особено след като се мотае с теб постоянно. Ще измислим защита и за него, не се безпокой.
Тъкмо се канех да ѝ отговоря, когато в апартамента влязоха още двама души. Бяха Тамиел и Станчо, за мое облекчение.
— Голям въргал стана — обади се Станчо. — Полицията се появи тъкмо като се измъквахме. Твоите познати хич не са доволни, че ловувате на тяхна територия.
— Така и очаквах — отговори Лилит. — Елате да обсъдим тактиката за по-натам. А ти може да ходиш да се къпеш — каза тя в моя посока. — Само, каквото и да става, не напускайте апартамента тази нощ. Утре ще ви придружим до университета.
Тошо ми помогна да се изкъпя, но не правихме нищо друго тази вечер. Беше ми нервно, защото не знаех какво да очаквам, и настроението ми се предаваше на него. Той поне успя да заспи, докато аз се мятах в леглото почти до разсъмване.
Заспивах за малко и ми се присънваха кошмари. Гръмнатата строителна площадка, а около нея пълно с дяволи и дяволчета с рога и опашки. Някой крещеше неистово, а аз се оглеждах за Тошо, въпреки че знаех, че не му е позволено да идва там.
В промеждутъците, докато бях будна, се опитвах да го прегърна, но той не реагираше никак. Спеше, или се правеше доста успешно, че спи. Само когато се мятах прекалено много, промърморваше.
На сутринта се чувствах все едно са ме били цяла нощ с чук. Нагласих се как да е с дънките и тениската и едни заети от Лилит обувки. Тошо пък беше още „снощен“ — сресан, но по-смачкан. Зад нас вървяха дискретно Тамиел и Лилит и носеха някакви хартии. Имаше още време до часовете ни, но шефът успя да ни хване почти веднага след като пристигнахме. Посрещна ни с викове:
— Къде се губите вие двамата? Не си ли четете пощата?
И двамата наведохме виновно глави — вчера вечерта не беше точно време за четене на пощи.
— Какво има, доцент Борисов? — като по-смел се обади Тошо.
— Ще ти кажа какво има! — ядоса се шефът. — Днес идва специалната комисия да ни атестира, а вие двамата пристигате като за панаир!
Явно имаше предвид не само дрехите ни, които огледа особено критично, но и начина, по който се държахме.
— Бихме могли да се преоблечем — измънках аз. Може би за двайсетина минути щяхме да успеем.
— Няма време. Идвайте веднага да посрещнем комисията.
За наше щастие, комисията беше българска, така че нямаше да е чак толкова официално. Понечих да отпратя Лилит и Тамиел — поне те да не се занимават с глупости. Но Лилит само поклати глава. В крайна сметка Тамиел си тръгна, а тя остана, като от време на време попърхваше с мигли към началника, за да не я разкара.
Доцент Борисов очевидно много искаше от нас да се срамуваме от външния си вид. Осъзнах напълно това, когато пред мен се появиха тримата от комисията — високи, брадати и с тоги.
— Добър ден, господа! — поздрави ги доцент Борисов. — Добре дошли в нашата катедра! Това са нашите сътрудници Тодор Боянов и Боряна Андреева. Те ще ви разведат из лабораториите.
Здрависах се и с тримата, като се помъчих да докарам на лицето си „професионална усмивка“.
— А това е… — продължи шефът и се вторачи в спътничката ни.
— Лилит Стоянова — усмихна им се тя и мога да се закълна, че в тази усмивка имаше пламъчета. — Студентка и кръжочничка.
Те я изгледаха отвисоко, но съвсем не ѝ се учудиха. Което ме наведе на някои мисли. Щом не се изненадваха, значи се познаваха. А щом се познаваха, вероятно бяха от един вид.
— Те не са хора! — извиках току пред вратата на лабораторията, а Лилит ми кимна.
Шефът тъкмо се опитваше да каже нещо, когато тя го изблъска настрана. И точно навреме, защото от ръцете на тримата от „комисията“ започнаха да излизат огнени езици.
— Лилит, извикай останалите! — паникьосах се аз.
— Извикани са — спокойно ми отговори тя и се пресегна към стоящия в шкафчето до нея пожарогасител.
Тримата отстъпиха назад малко преди тя да ги засипе с пяна.
— Доцент Борисов! — изкрещя колегата Николов някъде иззад гърба ми. — Елате да видите какво става отвън!
Тримата с шефа и Тошо се залепихме за прозорците. Долу някаква банда разбиваше колите на паркинга; замеряха минувачите с огнени кълба и им се плезеха, показвайки дългите си опашки. Зад тях търчаха моите дяволски студенти и се опитваха да ги обезвредят.