— Боби, какво става? — пръв се окопити Тошо.
— Е, сега вече прекалиха! — ядосах се аз и хукнах надолу по стълбите, напълно забравила за тримата дяволи на етажа. Спомних си, че долу също има пожарогасител — ако не са запалили нищо, можех да ги пера с него по муцуните.
— Боби, спри се! — развика се след мен Лилит. — Хвани я и не я пускай долу! — изкомандва тя Тошо.
Без да се бави, той хукна след мен, изпревари ме и ме сграбчи за ръцете.
— Това си е моят университет! — викнах аз. — Няма да позволя на няколко пишлеменца да го съсипят.
— Никой няма да го съсипва — обеща Лилит. — А ти ще можеш да свидетелстваш на изслушването.
— Не искам да свидетелствам на нищо! Искам да ги пипна за вратленцата! — извивах се аз в ръцете на Тошо.
— Какво изслушване? — попита той, докато избягваше опита ми да го настъпя.
— Ще има официален съд — каза му Лилит. — На тези — кимна тя в посока на тримата дяволи, които бягаха по коридора — не им е позволено да се показват пред хората. Няма да им се размине.
Тошо ме пусна по нейна заповед и тримата хукнахме след дяволите. Не се наложи да ги догонваме обаче, защото на долния етаж вече ги чакаха. И то не студентчета, както ми обясни после Лилит, а дяволи от корпуса за бързо реагиране. Когато слязохме на партера обаче, там все още се млатеха с огнени кълбета. Лилит ни изкомандва да не се намесваме, и се юрна в престрелката.
Полата ѝ се развяваше около нея, но като гледах, не ѝ пречеше особено. В един момент я скъса с ръка, защото се беше закачила за клонче, и продължи да мята кълба без забавяне. Отвсякъде хвърчаха огнени сфери, а звукът от разширяващия се въздух отекваше наоколо. Аз и Тошо, както и Николов с началника, се бяхме покрили край входа и само наблюдавахме ужасени. Какво можехме да направим? Поривът ми да бия дяволчета по муцуната се беше уталожил.
Бяха прекалено много, пък и май си падам страхлива. А и смелостта не значи да се набуташ някъде само за да те пребият. Трябва да има смисъл от упражнението.
Станчо водеше „нашия отбор“, а Лилит се сражаваше на първа линия. Въпреки количеството огън, летящ наоколо, нищо не стигаше до университета, като че ли имаше невидима бариера между нас и тях. Колите нямаха този късмет. Макар и да не горяха, доста се посмачкаха.
Не знам как щяха да покрият цялата тази история.
Денят беше обявен за неучебен от декана, за радост на студентите, които бяха разпуснати. Когато пожарната и полицията пристигнаха, нямаше и помен от дяволчета; бяха останали само безредиците, причинени от тях. Лилит вече беше чиста от саждите и преоблечена в панталон, но не ме питайте откъде го беше взела. Сигурно от Ада. Станчо беше изчезнал, така че тя говори с ченгетата, залепила на лицето си мила усмивка.
— Добър ден, госпожице! — криминалистът се огледа и предвид, че тя изглеждаше най-адекватна от всички наоколо, реши да говори първо с нея. Това му беше и грешката. — Може ли да ми кажете в общи линии какво стана тук?
— О, разбира се — ухили му се тя и за момент се чу странният звук от пуснато казанче. Криминалистът трепна. — Виждате ли, банда хулигани нападнаха университета и някой разби с бухалка една от тръбите на газификацията. Имаше малък взрив, пък и изтеклият газ може да е причинил халюцинации. Аз бях с маска — нагло излъга тя. Може и да съществуваха маски, дето да спрат изтичане на газ, само дето аз никога не ги бях виждала.
— С каква маска? — очевидно този тип не беше вчерашен.
— Експериментална. Бяха ми я донесли от чужбина, но един от хулиганите ми я открадна, преди да избяга. Нали ще успеете да го намерите и да ми я върнете? — попита тя невинно.
— Можете ли да ми го опишете? — Човекът отстъпи крачка назад.
— Висок, мисля, че чернокос, с бейзболна бухалка в дясната ръка. Имаше татуировка на същата ръка, но не видях каква.
— Благодаря ви, госпожице. — „За безполезното описание“, добавих си наум. Той я поразпита още малко за бандата, но не можа да изкопчи нищо полезно от нея.
Когато криминалистът погледна към мен, се престорих, че ми става лошо, и залегнах зад близкия храст. Никога не съм успявала да излъжа така добре.
Деканът и шефът пък бяха толкова объркани, че си търсеха диагнозите по интернет. Лилит поговори и с тях и се оттеглиха да ги успокоява на по чашка (или по-точно бутилка).
Видях ги да си поркат в кабинета на шеф-катедра, когато доцент Борисов ми каза да му занеса някакви документи. Помолих го първо да си проверя пощата на служебния му компютър, и докато набирах адреса, забелязах небрежно, че на него наскоро е била разглеждана статия за шизофренията. Не си беше замел следите.