Шефът и деканът гледаха Лилит все едно ей сега ще им съобщи всички тайни на света, а тя им наливаше щедро веднага щом им се изпразни чашата.
— Боби, ще пийнеш ли с нас? — попита лукаво.
— Не, благодаря. Нещо ме боли стомахът — отклоних аз предложението.
— Не могат да пият днешните млади, както ние пиехме едно време — деканът изхълцука. — Ама да си пийнем, докато още можем. Айде наздраве!
— Наздраве! — кимнах им аз и побързах да изляза от кабинета, преди да ме е хванало от изпаренията.
Нямаше да е толкова лесно с Тошо обаче. Лилит ми даде разрешение да го въведа в най-основните неща, за да може да свидетелства по време на процеса. И аз му разказах — за дяволите от християнския Ад, които бяха решили да учат в България, за Станчо, Лилит и господин Асмодей — но и доста неща пропуснах. Не му трябваше например да знае, че съм си продала душата срещу трима кръжочници.
Тошо хъмкаше и кимаше, но изобщо не ми повярва. Все едно му разказвах приказка. Спомних си за предупреждението на Станчо за това, че съм била в психиатрия. Накрая сигурно щеше да реши, че тотално съм откачила, и да откаже да се занимава с мен. Не че вярваше и особено на официалната история с масовите халюцинации. Смяташе, че по-скоро има някаква всеобща конспирация, която крият от него (включително и аз), и настояваше да знае „всичко“.
— Боби, не съм ти на пет, а на трийсет и пет! — пенявеше се той. — Защо мислиш, че ще се хвана на детски приказки?
— Аз какво съм виновна, че го приемаш като детска приказка? — ядосах се на свой ред. — Странно е, но това са фактите. А науката се занимава именно с факти!
— Какви факти, като само ми разказваш истории? Къде са ти доказателствата?
Нямаше какво да му отговоря, едва ли ми беше позволено да използвам доказателства, за да му демонстрирам каквото и да е, затова просто вдигнах рамене и се разревах.
Тошо гледа известно време като гръмнат, после ми подаде салфетка и смени темата.
А от мен се очакваше да го подготвя психически за процеса.
— Слушай, Лилит — попитах я малко след като бях тръшнала външната врата на Тошовата квартира, — какъв е всъщност този процес?
— О, съвсем простичък е всъщност — каза тя, което „много“ ме успокои. — Ще има изслушване на едната и другата страна, след което Негово Величество като върховен съдия ще реши кой е прав.
— А адвокати няма ли да има? — При споменаването на Негово Величество се разтреперих.
— Понякога забравям колко много не знаеш — усмихна се тя.
— Негово Величество не ги харесва. „Адвокат на дявола“, много смешно, няма що. Всеки дявол е в състояние да се защити в съда много по-добре от някакво си смъртно адвокатче. Затова при нас адвокатите чистят кенефите, да свършат и те нещо полезно. Като си отработят дела, могат да си изберат по-удачна професия.
Същата вечер с Тошо излязохме, но аз се държах като увехнало мушкато. И тъй като не казвах нищо, той също си мълчеше.
— Кажи нещо! — вбесих се най-накрая.
— Какво да кажа? — Той остави вилицата върху салфетката си.
Някаква женска от съседната маса ме погледна неодобрително.
— Нещо, каквото и да е. Например защо не ми говориш.
— Знаеш, че не съм разговорлив.
— Сърдиш ли ми се?
— Не, не ти се сърдя.
— Ами тогава какво?
Имах чувството, че всички близки съседи вече слухтят.
— Не си същият човек както преди — изтърси той.
— Защо смяташ така? — опулих се насреща му.
— Странните ти пътувания, дружбата ти със студентите, освен това беше в чалга-кръчмата, нагласена като за продан.
Вдишах дълбоко.
— Аз ти обясних всичко! — заинатих се. — Просто ти не ми вярваш.
— Разказа ми някаква митологична приказка. Която не обяснява тези неща.
— Обвързана съм с тях, нали ти казах — понижих тон. Ако имах избор, бих се карала по този въпрос вкъщи, но от друга страна не бях обещавала да си мълча. Просто ми бяха обяснили, че отворя ли си устата, ще ме сметнат за откачалка.
— Със студентите имам предвид — допълних тихо. — И с научния им ръководител също. Плащат ми, за да им преподавам, да им пазя тайните, а също и за новия университет. И не съм била в чалгарницата по собствено желание. Помолиха ме. Лилит ме облече.
— И на една думичка не мога да ти повярвам — измърмори Тошо. — Къде са ти доказателствата?
Химик, какво да го правиш. Сетих се обаче за едно възможно доказателство, което още не беше виждал — златните монети. (Не ми позволиха да му покажа студентите в дяволската им форма.) Извадих портмонето си и се зарових в стотинките. Напипах една от дребните и му я подадох.