— Това пък какво е? — учуди се той.
— На какво ти прилича?
— На някаква странна шегичка. — Той я обърна, за да я разгледа и от другата страна. — Единствен екземпляр ли е?
— Не — поклатих глава и му извадих още няколко.
— Ще имаш ли нещо против, ако взема една от тях за известно време?
— Вземай.
— Ще ти я върна след ден-два — обеща той. — Тази вечер къде трябва да нощуваме според твоята студентка?
Последната дума беше казана леко присмехулно, от което за момент ми се прииска да му издера лицето.
— Лилит каза, че няма проблем да нощуваме при теб. При мен обаче няма да може да се ходи поне седмица.
— И без това имаш хлебарки — произнесе той тихичко, обаче аз го чух. Все едно той пък нямаше.
Този път семестърът мина изключително бързо. Последната седмица не се виждах много с Тошо, предвид, че стояхме с часове в лабораториите със сума ти студенти на главата. Взех Тамиел да ми помага, заедно с още един от дяволите, да проверяват работи. Беше почти обидно, че приключваха с преглеждането на протоколите по-бързо от мен, но нямах време да се вкисвам за това. Просто им прехвърлях поредната купчина.
Лилит беше потънала в земята, както и Станчо. Виждах колегите им, но тях никакви ги нямаше. Дадоха ми книжките им, за да им заверя, но къде точно скитореха те двамата, си нямах и на идея.
Данеел също липсваше, и в този случай отсъствието му беше злокобно. Никой не го споменаваше, но можех да се досетя къде е — или ходеше да „пее“ на конкуренцията, или вече чистеше някъде помийни ями.
Когато най-накрая тази проклета седмица свърши, седнах на една масичка в двора на факултетското кафе и си поръчах сода. Докато балончетата препускаха нагоре (под действието на температурата въглеродната киселина се разпадаше на въглероден двуокис, който като по-лек от водата изплуваше), дърпах настървено от цигарата и гледах към улицата зад оградата. Имах да наваксвам никотиновата си дажба за цяла седмица.
Докато зяпах, без да виждам нищо, усетих как някой дърпа близкия стол и се настанява до мен. Мярнах с периферното си зрение размахването на черна коса и още преди да се обърна към него, знаех кой е. Тошо.
Наведох се да го целуна и прегърна, а и той не се дърпаше.
Погледнах го в очите.
— Не си вдигаш телефона — каза спокойно.
— Горе е. Някъде — посочих неопределено към високите етажи на сградата. — Търсил си ме?
— Да.
Вместо обяснение той извади от джоба си монетката, която му бях дала.
— Да кажем, че ти вярвам. Изглежда прекалено скъпо за шегичка.
— Нима?
— Златото е четиринайсет карата с примес на сребро. Проверих го лично, после го дадох и на бижутер. Отливката е направена перфектно. И все пак доста неща не ми се връзват. Например като каза, че приличали на демони. Защо не съм ги… Чакай, те са същите като онези, дето изпотрошиха паркинга, нали?
— Да, точно същите. Е, имат малко по-различни физиономии, нали, както няма еднакви хора.
— И заради които всички решиха, че са изперкали, а пък не са? — продължи той със светнали очи. — Всъщност всички са си наред и това наистина се е случило?
Кимнах. Тошо изведе на лицето си усмивка — първо съвсем лека, но монотонно нарастваща с времето.
— Ето че започвам да разбирам…
Позволих си да се ухиля на свой ред и да го погаля леко по бузата.
— Знаех си, че мога да разчитам на научното ти любопитство. Той притвори очи за момент. После сепнато се отдръпна.
— Сега какво следва? — попита с делови тон, но виждах, че полага усилия да не се усмихва.
— Освен сесията ли? — подкачих го.
— Остави я сесията. Какво ще правят твоите, ммм… хора?
— Както ти обясних. Ще има открит процес без адвокати. Там.
— И какво се очаква от нас?
— Лилит каза, че няма да ни подготвя специално. Важното е да разкажем какво сме видели и чули. Да те предупредя, може и мъничко да ни поровят в мозъка. Обясних ти, че могат.
— Да, спомням си. И са ти казали, че не е опасно?
— Не много.
— Значи ни остава да седим и да чакаме — обобщи той. Кимнах му. По мои сметки имахме още няколко дни.
Докато чаках процеса, успях да дам дежурства на два изпита на нормалните студенти. Не ме допуснаха до изпитите на дяволските студенти, за да не съм им подсказвала. Може би бяха прави. Току-виж съм решила да мисля по въпросите, които им се паднат. Лилит си игра цял ден с нас, докато ни облече за процеса. Най-безмилостно избра за Тошо един от най-неудобните му костюми със строга вратовръзка и риза с твърда яка. Мен пък ме докара в бледорозов костюм с къса пола, като ми каза, че трябвало да бъда „представителна“. А това в Ада означавало, че трябва да изглеждам поне малко развратно. Пък и сигурно ѝ се щеше да подразни конкуренцията.