— Това е само за първия месец — увери ме Станчо.
— Това е много хубаво… — колебливо започнах аз. — Но къде ще мога да ги похарча?
— О, не се безпокойте, нашата валута се приема добре навсякъде. Просто не го афишираме. А ако някой го напише някъде, записът изчезва. Както и желанието на автора му да го напише пак. Колкото до устното разпространяване на информацията — нима някой би повярвал?!
— Добре тогава, а какъв е курсът на тази валута?
Той извади от другия си джоб тефтерче и ми показа изписана на ръка таблица, от която заключих, че курсът се движи някъде около този на швейцарския франк. Двеста франка на месец — това ли беше цената на мълчанието ми?
— Не става въпрос за цената на мълчанието, а за нашата скромна отплата за услугите ви — начаса отговори Станчо, с което само ми доказа, че могат да ми четат мислите.
— Не се безпокойте, за нас няма нищо срамно. Дори най-смелите неща, които можете да си помислите, за нас са чисто и просто в реда на нещата. Например това, което често си мислите за студентите. Че искате да ги сваляте, или да ги пребиете с тъпа лопата, или пък и двете. Освен това ние уважаваме свободата на мисълта, за разлика от нашата основна конкуренция, и дори я поощряваме.
— Благодаря ви — изтърсих аз ошашавено. — Нека смеля информацията и може да поприказваме пак.
Станчо ме изпрати до спирката на автобуса, през което време се опитвах да мисля само за тривиални неща — като например мензурите, индикаторите за киселинност и щипците.
За следващото занятие си измислих план — ще помоля някой колега да влезе в часа ми, докато студентите работят, и после ще го попитам дали е забелязал нещо необичайно. Ако и той вижда същото като мен, значи не съм откачила внезапно. Отначало мислех да избера за ролята на пробен камък колегата Тошо, но след това реших да не го намесвам още в тази история. Вместо него щях да повикам Николов — откровено мрънкало и стар критикар. Щеше да изкара всичките кирливи ризи на студентите ми.
Когато дойде време за занятието, се докарах — пола до коленете, бяла риза и високи ботуши. Николов ме изгледа доста критично, когато го помолих да дойде да ми донесе тебешир след средата на часа, но не каза нищо за облеклото ми.
— А защо точно по това време? — заяде се вместо това.
— Искам да си кажеш мнението за работата на студентите ми.
Тъкмо се поздравявах колко добре съм го „затапила“, както казват младежите в днешно време, когато чух следващия му коментар:
— А ти не можеш ли сама да си ги преценяваш?
Как ми идеше да му прасна едно кроше и после да забия токче в стъпалото му. Но не беше културно да го налагам, докато му искам помощ, затова просто изведох на лицето си тъпа усмивка и казах:
— Винаги има полза от второ мнение — звучеше глуповато, но пък беше подходящо за случая, така че тръгнах да си ходя.
— Да, бе, като че ли ще ти помогне… — чух го да си мърмори под носа, но не се обърнах да го зашлевя. Човек просто не може да си позволи да се държи така с колегите си. Пък и ми беше жал за Николов — аз бях единствената в катедрата, която го търпеше.
Тъкмо когато излизах от кабинета, се засякох с колегата Тошо. (Добре, де, имаше си и фамилия, но никой не си правеше усилието да я използва, най-малкото пък аз, защото беше толкова сладък.)
— Здрасти, Боби! — поздрави ме той, без да спира да върви.
— Здравей, Тошо! — успях да кажа, преди да се разминем. Стиснах тетрадките под мишница, за да се направя на много бързаща и заета, и изминах няколко крачки по коридора. Спрях, огледах се да няма някой познат, и чак след това се зазяпах подир развяващата се коса на отдалечаващия се Тошо.
После се съсредоточих в теорията на упражнението, стараейки се да изтрия от главата си всички мисли, които можеха да отведат някой от студентите към увлечението ми.
Второто ми упражнение с групата мина още по-гладко — като че ли се притеснявах доста по-малко от предния път. Мисълта ми вървеше добре и ръката, с която държах тебешира, практически не трепваше. Само малко се обърках, когато започнаха да ми предават протоколи от миналия път: имената им бяха доста странни — имаше студенти, които се казваха Азазел, Семиаз и Данеел. Повечето звучаха библейски, с лек латински привкус. Освен това нямаше нито едно момиче, което, както и предния път, ме обърка.
Скоро дойде и Николов, донесе ми цяла кутия с тебешири и поне пет минути се въртя из стаята, за да огледа подопечните ми от всички страни, докато ми говореше безсмислици за някакъв нов почистващ препарат (отдавна знаех, че Николов е обсесивен по отношение на почистването). Аз също хвърлих някой-друг поглед към студентите… и видяното никак не ми допадна. Нямаше нито рога, нито опашки. Студентите тихичко си седяха край реактивите и симулираха дейност.