„Внасяха“ следващата порция свидетели. Един от тях ми се струваше някак познат — приличаше малко на портиера ни чичо Федя, но не можах да преценя добре заради дистанцията. Тошо не му обърна никакво внимание, така че реших да си затрая.
После започнаха да влизат и дяволчетата. Сред тълпата видях Станчо и му помахах, а той ми отговори със същото, само че със закъснение. Зяпаше някъде отляво на мен, като че ли към Лилит.
Най-накрая, когато си мислех вече, че залата повече никого няма да побере, влязоха господин Асмодей и още един, очевидно също висш дявол, с когото избягваха да се поглеждат.
— Всички да станат! — обяви приставът с дрезгавия глас, незнайно кога вмъкнал се в залата.
Нямаше нужда дори да казва защо — от вратата вляво от съдийската маса излезе (очебийно превишавайки габаритите ѝ) най-едрият, мощен и дяволски дявол, който някога бях виждала. Беше висок към три метра (а вратата надали надхвърляше два!), гигантските му рога почти опираха в тавана, целият беше покрит с козина, освен, хм, една част от него, която висеше между краката му и стигаше почти до коленете. Луцифер.
— Затвори си устата — посъветва ме Лилит, леко усмихната. Побързах да изпълня съвета, след което се обърнах гузно към Тошо, който ме гледаше ядосано.
— Нали знаеш за камилата и гърбицата9 — прошепнах му и стиснах ръката му. — Можеш да бъдеш спокоен. Това, че гледам, не означава, че би ми харесало в реална ситуация.
— Жените не били гледали — промърмори Тошо. — Само да ми падне Стойчо и ще види.
Когато Луцифер пристъпи към масата, като че ли започна да се смалява — ръстът му стана нормален, а върху тялото му се появи съдийска тога. Явно беше решил да не разсейва дяволиците (а и човешките жени) повече от необходимото. Дори ми се стори, че мярнах някакви очила да се материализират на носа му. Защо всички дяволи обичаха да се правят на каквото не са?
След него през вратата влязоха съдебните заседатели — дяволи с нормален ръст и вече с тоги. Те седнаха на отредените им места зад Императора. Мисля, че един-двама дори ме погледнаха, колкото за протокола. Знаех си. Явно Лилит ме беше облякла както трябва.
Чак тогава приставът се сети да каже:
— Седнете. Съдебното заседание е открито. Започва дело номер 328764 на господин В. А. Асмодей срещу господин В. Б. Велзевул. Моля обвинителят да започне.
Обвинителят (или прокурорът, знам ли какъв беше точно) изреди основните претенции на моя началник господин Асмодей: саботажът на покупката на земята за университета и на последвалия строеж, както и безредиците, включващи разкриването на дяволи от противниковата фракция пред простосмъртни. Предостави се възможност на господин Велзевул да се защити.
— Всичко това е много хубаво — произнесе той иронично, — но уважаемият обвинител не спомена нищо за нелицензирания лов на мъже, осъществен от подопечната на моя колега професор Асмодей, наричаща себе си понастоящем Лилит Стоянова, и преподавателката Боряна Андреева.
— Възразявам — обади се Лилит. — Беше само инсценировка на лов. Инсценировките не се наказват от закона.
— Съображението на ответника се отхвърля — заключи обвинителят.
— Освен това — продължи господин Велзевул, все едно не са го прекъсвали — съществува нерегламентиран писмен договор между гореспоменатата преподавателка и господин Асмодей, засягащ преките ѝ университетски задължения.
— Възразявам. Договорът е напълно регламентиран — обади се този път самият господин Асмодей.
— Моля екземпляр от договора да се представи на пристава — невъзмутимо каза обвинителят, като дори не ме погледна.
Любопитството на Тошо обаче беше събудено.
— Боби, какъв договор? — прошепна ми той. — Нали нямаше никакъв писмен договор за това да обучаваш студентите им?
— Това е… друг договор. После ще ти обясня всичко. Обвинителят огледа договора внимателно. След което се обърна направо към мен.
— Моля Боряна Андреева да се яви като свидетелка. Въздъхнах и станах от мястото си. Лилит и дяволът ми направиха място да мина. Започваше се.
Казах си име-чин-и-сериен-номер10 и започнаха да ме разпитват.
— Госпожице Андреева, кой беше инициаторът на този договор — вие или господин Асмодей? — попита обвинителят.
Обмислях въпроса дълго. Всички погледи в залата бяха вперени в мен и се чувствах все едно физически ме притискат към свидетелското място. Все пак това, което щях да кажа, можеше да бъде решаващо за делото и трябваше да помисля, колкото и да не ми се отдаваше в настоящото ми състояние.
9
Както казва народната мъдрост, „Камилата поглъща с поглед повече, отколкото може да побере гърбицата ѝ“. — Бел.авт.
10
В армията при вземане на военнопленници, това е най-важното, което трябва да каже военнопленникът, за да бъде третиран като такъв, а не като случайно прибрана от улицата измет. „Военнопленник“ е някакъв вид статус, макар и не особено висок. — Бел.авт.