След като мислих може би минута и не открих никаква клопка, си признах:
— Аз бях, ваша чест.
— Защо искахте да сключите сделка с господин Асмодей? — Обвинителят хвърли бегъл поглед на копието от договора и после фиксира очи върху моите.
— Трябваха ми студенти, ваша чест. — Погледнах към Тошо. Изражението му не говореше нищо, но сигурно нямаше да ми се размине.
— В какъв смисъл са ви „трябвали студенти“? — продължи обвинителят.
— Оказа се, че няма подходящи за кръжочници, тоест да разбират достатъчно, за да работят заедно с мен и групата ми по научните направления — отговорих аз, докато мачках края на розовото сако.
— И решихте да сключите договор за сътрудничество с Университета на адските науки?
— Да, ваша чест.
— Моля приставът да прочете договора.
Тия хора явно си нямаха друга работа. По време на четенето на трите листа, продължило няколко много тягостни минути, се чудех къде точно да се свра, но край свидетелското място нямаше канавки. Единственото, за което се радвах, беше, че не ги четях аз.
— Договорът е изготвен перфектно — заключи обвинителят и погледна някъде зад гърба ми, вероятно към господин Асмодей.
— Освен ако не е имало особени обстоятелства около сключването му, не виждам проблем с него. Седнете си. Да се яви като свидетелка Лилит Стоянова.
— Възразявам! Студентката няма нищо общо с договора! — провикна се господин Велзевул.
— Колега, как да няма, като името ѝ го пише вътре?! — изрепчи му се Асмодей. — Вие досега не слушахте ли?
— Моля ищецът и ответникът да се въздържат от лични нападки — напомни приставът.
Разминахме се с Лилит по стълбичките и аз се промуших покрай дявола, за да се върна на мястото си. Тя не изглеждаше притеснена, явно щяха да я питат рутинни неща. Седна на дървения стол, кръстоса крака и започна да отговаря на въпросите за работата си при мен най-спокойно, все едно я питаха за химичния състав на метана. Когато разказваше за случката в чалга-кръчмата, погледна към пейките в другата половина на залата с някакво злорадство, така че аз също се обърнах натам. Дяволиците изглеждаха като че ли някой ги е праснал с чепата дряновица право между рогата — и нищо чудно. Дори да не отнесяха пряко наказание в процеса, началникът им едва ли щеше да забрави за тях толкова лесно. Чудех се дали те са ни пратили милите посетители в университета, или просто се бяха оплакали на господин Велзевул? И кога най-сетне щеше да се стигне до тази точка от обвинението?
След като бяха разпитани Лилит, Тамиел, Данеел (който се опита да отрече всичко), както и самият господин Асмодей, се премина към основното обвинение. Отново на свидетелското място и под острия поглед на Лилит (през цялото време я следях за потвърждение, че говоря каквото трябва) разказах цялата история за мен и групата на господин Асмодей от момента, в който двамата със Станчо влязоха костюмирани в кабинета ми, до идването в съда.
Тошо, вече порядъчно вкиснат от историята с договора за душата ми, трябваше да изслуша и разни неща за себе си.
— Обвинявам Сатанас Стойчев и Лилит Стоянова за непозволено въздействие върху лицето Тодор Боянов с цел влюбване в Боряна Андреева, без предварително подписан договор за това — изрече като скоропоговорка господин Велзевул.
Взели ги дяволите, това пък откъде им хрумна?! Погледнах към началника — за разлика от мен той не беше никак изненадан, само видимо ядосан. Тошо седеше до мен и мълчеше злобно. От него ме заливаха на талази вълни на неприязън, объркани с наранено лично достойнство.
— Моля Сатанас Стойчев да седне на свидетелското място.
Не стига това, ами и след като разпитаха мен, Лилит, Станчо и самия Тошо, извикаха Тамиел и онзи дявол, който ми беше предлагал да влюбя Тошо в себе си срещу „скромното“ заплащане от 99 години. Стана ми обидно — уж се бяхме събрали да обвиняваме тях, че саботират университета ни, а изведнъж подсъдимата се оказах аз… и то заради факта че съм обмисляла възможността да докопам Тошо чрез сделка.
В този момент не издържах и започнах тихо да хлипам, а Тошо ме загърби колкото можеше, без да го обвинят в неуважение към съда. Лилит ме прегърна през рамото за подкрепа, но и тази утеха не беше много дълготрайна.
— Моля Боряна Андреева да се върне на свидетелското място — равно каза приставът.
Логично — не неговият живот се решаваше на този процес. Хлипайки, забрах пакета носни кърпички, които Лилит ми беше оставила на банката, и слязох няколко стъпала, за да седна пак на неудобния дървен стол.