Поне успях да си запаля от цигарите на Станчо. За мое щастие, в Ада още не са чували за забрана на пушенето на обществени места. Някъде след третата цигара усетих, че съм прекалила, и се спрях, докато Станчо и дяволите допушваха кутията.
Най-накрая дойде дявол в бяла престилка и ни подкара към някаква друга сграда в близката околност. Станчо и другарчетата му дойдоха с мен до самата стая, където ме водиха. След като се разпореди дяволите да пазят отпред, той влезе с мен.
Отвътре помещението изглеждаше като кабинет на очен лекар — с всичките му там лампички, таблици и прочие пособия, с които въпросното медицинско лице оперираше. Нямах време да зяпам много в таблиците, но като че ли имаха някакво хипнотично въздействие.
Накараха ме да седна на един стол и пред нещо като компютър за проверка на зрението.
— Това е, за да може сканирането да се записва — обясни ми Станчо. — Иначе спокойно може да се мине и без него.
— Моля поставете главата си в жлеба — безстрастно произнесе медицинското лице.
Подчиних се. Усещането беше същото като онова, когато дяволът Рет ми бърникаше из мозъка, за да разбере с какво да ме изкуши. Имаше и някои малки разлики, разбира се — мислите и усещанията, които минаваха през главата ми, бяха свързани с когнитивността ми, способността да оценявам реалността, да подреждам факти и да навързвам логически твърдения, както и склонността ми към загуба на контрол, към появата на халюцинации и каквото още можеха да ми лепнат противниците. В един момент медицинският дявол се възмути:
— Ама моля ви се, спрете да мислите за този човек! Не може да се работи така.
Дойде ми наум, че сами са си виновни за целия цирк, дето се разигра и ме разстрои, което съвсем подразни дявола.
— Ще се отпусна, обещавам — казах му на глас, макар че не му мислех нищо хубаво. Е, той и сам щеше да разбере.
Сред мърморенето на дявола и моите опити да не си пожелавам да го наритам (не че можех), както и да не мисля за Тошо, все пак успяхме да свършим работата. Станчо и дяволите ме заведоха до станцията на известния му съименник, където обикновено отсядах. В стаята ме чакаше Тошо (моят си), не особено щастлив, и Лилит, която моментално се извини и тръгна да си ходи.
— Не напускайте сградата — инструктира ме тя набързо. — Ако ви трябвам за нещо, обадете се на рецепцията и им кажете да ме извикат.
Погледнах към Тошо — изражението му не предвещаваше нищо добро. Странно, не бях правила нищо, а се чувствах скапана. Полегнах на леглото и затворих очи за малко. Тошо мълчеше и ме нервираше все повече.
— Е, каква е присъдата? — попитах го най-накрая.
— За какви присъди ми говориш? — контрира той, макар отлично да знаеше.
— За това какво мислиш за мен, какво смяташ да правиш.
— Какво да правя? Очевидно не мога да мръдна оттук до утре. Твоята приятелка се е погрижила за това — тонът му беше повече от обвинителен.
— Лилит иска да се изясним, какво лошо има в това?
— Какво лошо ли? Сега ще ти кажа — продаваш си душата, общуваш с дяволи, все едно са ти най-добри приятели, освен това се издигаш в кариерата толкова бързо…
Тошо се сепна. Това последното май не беше мислил да го казва.
— Ти какво, да не си роднина на Лукяненко11? — заядох го аз.
— Моля? — ядоса се той.
— Докато бях смотана, не ме забелязваше, сега пък те е страх, че ще те надмина в нещо?! — извиках му.
— Предпочитам да бъдеш каквато беше преди!
— Не е вярно, чувстваш се заплашен!
— Пушиш, ходиш по кръчми, срещаш се с дяволи…
— Ти какво, да не стана изведнъж религиозен?
— Не ми харесва промяната в тебе! — кресна ми той.
— О, я върви на майната си!
Грабнах една хавлия от шкафа и тръгнах към вратата.
— Приятелката ти каза да не напускаш… — възмутено започна той.
— … сградата — довърших вместо него. — Спокойно, тук ще съм. Отивам да спя на басейна. Чао!
Треснах му вратата и тръгнах да прескачам по няколко стъпала надолу. Хвърлих си безполезните дрехи в съблекалнята и се завих с хавлията. Около басейна имаше малко народ, още двама-трима се плацикаха във водата. Намерих си объл камък на сравнително затъмнено място и се отпуснах с надеждата да мога да си поспя на спокойствие.
Отначало май успявах, но по някое време започнаха да ме тормозят кошмари, задето прекалено много наругах Тошо; сънувах как той ме напуска, обвинявах се, че аз съм го изгонила. Събудих се изведнъж, някой ме разтърсваше. Едва успях да го фокусирам — беше Тошо.
11
Сергей Лукяненко, руският писател, по мнение на автора има особено мизогинично отношение към героините си. Очевидно и Боряна, и Тодор са чели доста от книгите му. — Бел.авт.