— Наказвам господин Велзевул да плати един милион златни сатании на господин Асмодей като компенсация за саботажите. Освен това отнемам лиценза му за съблазнителки за петдесет години. През това време те ще бъдат подчинени пряко на мен. Господин Бернард ще положи петдесет години обществено полезен труд при казаните и ще плати на Боряна Андреева 50 000 златни сатании.
Той изброи наказанията на по-дребните риби, включително тези, вилнели на паркинга, но аз не ги запомних.
Имаше врясъци, писъци, но след няколко почуквания по съдийската маса всичко утихна. Явно недоволните бяха разпределени незабавно по работните си казани.
— Заседанието се закрива! — обяви съдията и удари с чука.
Народът започна да се скупчва около вратата. Ние с Тошо също станахме.
— Не очаквах да ми дадат пари — казах му аз.
— Със сигурност си ги заслужила. Пък и онзи тип заслужава да му е гадно. За какво мислиш да ги ползваш?
— Може би ще си купя апартамент. В Пловдив.
— Един мой съученик стана брокер. Ще го помоля да ти помогне.
— Ами ти?
— Какво аз?
— Няма ли да живееш с мен?
— Ако ме поканиш…
— Ще се наместиш още първия ден — довърших аз. — Е, какво пък, лошо няма. Но щом ще ти купувам апартамент, може би няма да е лошо да се ожениш за мен.
Тошо стоя като треснат от гръм няколко секунди, след което се усмихна:
— Ама ти сериозно ли?
— Както виждаш.
— Е, май няма накъде да бягам.
— Тодоре! — скастрих го аз.
— Добре, де. Ще се оженим. Но още не съм ти купил пръстен. — Той ме хвана за двете ръце.
— Ще ми купиш пръстен. Само че не годежен. Не искам да се чувствам като коза за продан.
— Ще ти купя каквото искаш. Може и коза.
Понечих да го перна. Чувството за хумор на учените явно се крие на неподозирани места. После обаче се отказах да го удрям и го целунах. Никой не ни обърна внимание, пък и за какво да ни обръщат. Обгърнах го с две ръце, все едно след десет секунди някой щеше изведнъж да ми го вземе, и го целунах пак, по-силно. Той не се дърпаше, даже се въодушеви и ме притисна към себе си, така че кислородният ми дебит започна заплашително да спада.
Като дойдохме на себе си, тълпата се беше поотекла, но нашите двама дяволи стояха и ни чакаха. Хванати за ръце, тръгнахме да търсим Лилит, защото без нейното позволение не можехме дори да се изкашляме. И я намерихме — бяха се награбили със Станчо зад една колона.
— Извинявайте, че ви оставих — Лилит си пое въздух шумно. — Той каза, че било важно, и аз го последвах.
— Е, очевидно е било важно — ухили се Тошо на Станчо.
— Да отидем някъде да празнуваме — предложи Лилит.
— Искам казан с шампанско! — провикнах се аз. — И сребърни чаши! И кралски скариди!
— Стига да не ме караш да ги ям аз, ще ти купя цял тон. Хайде, идвайте, аз черпя — предложи Станчо и подхвана Лилит през кръста, вероятно за да не му избяга. Не че тя имаше особено желание, така като я гледах.
Епилог
Кафене. Жега. Лято в Пловдив.
— Значи защити, а? — ухили ми се Лилит, подръпвайки Станчо за ръката.
— Ами Тошо и доцент Борисов ме натиснаха.
— Кой ти беше ръководител?
— Доцент Борисов, разбира се. Той и преди беше, формално, но не искаше да се занимава лично. Чак като се преместихме, видя някакъв потенциал в мен.
Интересно, къде ли е била по време на защитата ми? Сигурно е вършила нещо дяволско.
Лилит се изправи с пъшкане — беше огромна.
— Да отидем до тоалетната, какво ще кажеш? — попита ме тя.
— Честно казано, не съм сигурна, че ще се съберем и двете.
Лилит ме измери с поглед. Явно смяташе обеми.
— Мисля, че ще има място и за четирите. А и ще можем да обсъдим мъжете по пътя.
— Какво, и вашето ли е момиче? — чух отдалечаващия се глас на Тошо.
— Да, шефът е решил, че му трябват още дяволици. Може да се окаже нова химичка или в краен случай прелъстителка.
— Как приема Станчо факта, че ще има дъщеря? — попитах аз.
— Кефи се, гадината. Само да можеше той да я роди.
— Да, това щеше да е хубаво. Имам чувството, че всичко върша сама. Пера, готвя, преподавам.
— Е, аз тормозя Станчо да води записките. Не му харесва.
Опитах се да си представя мрънкащия Станчо. Не се получи.
— Какви са ви плановете за по-натам? — попитах на връщане.
— Станчо иска да се бута в администрацията. Аз ще си остана химичка. Може дори да продължим да работим заедно с тебе.
— Да, господин Асмодей ми спомена. А какво стана с Данеел? — попитах аз, сядайки с повишено внимание.