По някое време от края на улицата към нас тръгна друга фигура, която като че ли потропваше с токчета по паважа. Идеше ми да ѝ викна да бяга, но все още нямах глас. Тя обаче продължи да се приближава.
— Госпожице Андреева — поздрави фигурата, като докосна периферията на шапката си. Беше ми смътно позната, но не можех да се сетя коя е.
— Момчета, изпратена съм да заведа госпожицата до тях — каза тя. Сега ми светна — беше Лилит. Познах я по гласа.
— Ще ви я дадем с радост, след като подпише — проточи левият.
— Не, мисля, че няма да стане така — отговори Лилит. — Най-добре ще е да изчезвате.
Тя махна с ръка към тях и те се разтвориха във въздуха, преди да са успели да възразят.
— Елате, госпожице, ще ви изпратя. Всичко наред ли ви е?
— Добре съм — успях да отговоря, но кракът ми потрепери и почти се свлякох на земята, затова тя ме подхвана за лакътя и ме издърпа на тротоара.
Лилит беше така добра да ме изпрати до входа, и ме увери, че в квартирата няма да ми се случи нищо лошо.
Няколко минути по-късно вече бях в стаята си и пиех успокоителни по нощница. Ръцете ми трепереха и едва успявах да си налея вода, повечето отиваше на пода. Трябваше да я избърша, макар че едва ли щеше да повреди особено тази кочина.
Докъде ли щях да се докарам така?
Скоро двете допълнителни групи станаха четири, а четирите — осем. Очевидно се размножаваха чрез деление на две — като бактериите. Преди да се осаферя, вече бях затрупана с дяволчета до шията.
Имах свободно време само колкото да се зазяпвам в косата на Тошо по коридора. Но скоро и то заплашваше да изчезне, защото вече потъвах в подготовка на упражнения и заверка на протоколи. Малкото академична работа, с която се занимавах, започна все повече да минава на заден план. Тъкмо успях да балансирам някак нещата, когато Станчо ми каза, че щели да ми дадат една последна, десета група.
Можех да откажа, разбира се, но това нямаше да е добър ход. Предвид, че още не бях кандидат и си оставах „зайо“ в групата, сигурно това щеше да ми донесе черни точки едновременно и пред двамата ми началници — доцент Борисов и господин Асмодей.
В главата ми се надигаха писъци като приливни вълни, затова се запътих към кабинета, за да си взема успокоителните. Трябваше да се справя някак до края на семестъра.
Тъкмо когато завивах зад ъгъла, зад който се намираше кабинетът ми, се блъснах в някаква подвижна преграда и усетих как по гърдите и корема ми се разлива нещо парещо.
— Боби, какво направи? — със закъснение познах гласа на Тошо.
— А ти какви ги вършиш, Тодоре?! — озъбих му се аз и с два пръста отлепих пуловера от себе си.
Той все още стискаше в ръката си празната чашка от кафе, но скоро се осъзна и я запрати към кофата в ъгъла. След това посегна да вземе ключа от ръката ми.
Дадох му го мълчаливо и той отключи вратата на стаята ми, без да се бави. Хвана ме с две ръце през кръста и почти ме избута вътре. От това пулсът ми се качи, така че го усещах навсякъде. А и трябваше да сваля мокрите дрехи.
— Ако обичаш, не гледай — измънках аз. Макар че ми се искаше да гледа, свитият ми характер беше надделял.
— Не се безпокой, отивам да ти донеса дефламол.
— Така и така си ме залял — реших да се пробвам, — искаш ли да излезем някой път?
Тошо се намръщи.
— Да ти кажа, много съм зает. Няма да мога.
Той си придаде забързан вид и излезе през вратата, без да ме погледне. Почувствах се, все едно съм паднала от Айфеловата кула и сега летя към паважа. Шокът, както и натрупаното напрежение си казаха думата, така че се строполих на дивана и започнах да рева, както си бях с омазаните дрехи.
След малко на вратата се почука. Обърнах глава натам и примигнах, за да махна сълзите от очите си. Беше Станчо.
— Госпожице, какво ви се е случило? — каза той, докато оглеждаше бъркотията, която представлявах.
Обърнах се обратно към дивана и продължих да си рева.
— Тихо, тихо — Станчо приклекна до мен и ме погали по главата, както се гали дете.
— Вече загубихме трима преподаватели — каза той като че ли на себе си. — Единият се хвърли от покрива на блока си, двама просто се отказаха.
— Наистина ли? — вдигнах глава от дивана. Беше ми гадно за колегата, но не можех да не се зарадвам, че аз само съм се пристрастила към успокоителните.
— Да, за наше голямо съжаление. Не мислете, че много искахме да ви дадем десет групи наведнъж. Наложи ни се.
Надигнах се и седнах на дивана. Тъкмо се канех да го попитам още нещо, когато на вратата отново се почука.