— Боби, може ли да вляза? — попита предпазливо Тошо, да не би случайно да ме види гола.
— Отвори му — казах на Станчо. Изобщо не ми се занимаваше с него.
Станчо открехна вратата и любезно се осведоми какво иска Тошо от мен.
— Може ли да вляза? — повтори той.
— В момента не — отговори Станчо. — Госпожица Андреева не се чувства добре.
— Тогава ѝ дайте този крем — каза Тошо и си тръгна.
Когато Станчо затвори вратата, аз вече се дерях с цяло гърло.
— Не че ми се полага да се меся — заговори ме пак той, — но не си струва точно заради този да плачете. — И ми подаде дефламола. — Да беше принц или поне телевизионна звезда — а то асистент.
Опитах се да се засмея, но не можах. Вместо това изхълцах шумно и докато стисках с една ръка тубичката, с другата се хванах с нокти за врата, за да се одера — така физическата болка временно надделяваше над психическата. Станчо дойде до мен и много внимателно откачи ръката от врата ми, след което предпазливо подхвана друга тема:
— Струва ми се, че искахте да поговорите с мен за натоварването си.
— Няма нищо, мисля, че ще се справя.
— Глупости — отсече Станчо. — Ще направим всичко, за да го намалим до нормалното.
— На ръководството никак няма да му хареса.
— Оставете на мен — усмихна се той.
Имах по-малко от десет минути да се приведа в приличен вид. Зачервените ми очи, разрошената коса, изгорената кожа и изцапаните дрехи — всяко от тях можеше да заеме цялото това време, че и отгоре. С помощта на Станчо обаче успях да се справя — аз си миех лицето, а той ми решеше косата, после си изпрах дрехите и докато се намажа с крема, той ги изсуши с няколко подухвания. Взех си нещата под мишница и се юрнах към поредния час, който беше с една от нормалните групи.
Дори успях да срещна Тошо на стълбището.
— Благодаря за дефламола — казах му с равен тон и му го тикнах в ръцете. След това го подминах, оставяйки го да се пули на съвсем чистите ми дрехи. Това ми беше отмъщението, задето не искаше да излезе с мен.
Освобождението ми от неговия образ обаче трая само половин ден. Вечерта, когато останах сама, уморена и без работа, която трябва да се свърши незабавно, в главата ми отново нахлуха натрапчивите мисли. Бях толкова отчаяна, че за пръв път се замислих сериозно над предложението на Тамиел.
Помещението приличаше на нещо средно между малък клон на банка и адвокатска кантора. Дяволът зад бюрото беше облечен с черен костюм, бяла риза и вратовръзка на червено-черни райета. Очите му изглеждаха миниатюрни, скрити зад очилца в стил Джон Ленън. Косата му оредяваше и аз се зачудих могат ли изобщо демоните да оплешивяват. Сигурно го беше направил нарочно, заключих накрая, за да играе по-добре ролята на дяволски чиновник. Тамиел прекрачи прага след мен и ме потупа окуражително по рамото. Имаше защо — чувствах се така, все едно съм на посещение при зъболекаря. Двамата седнахме на обикновените столове за посетители, а чиновникът се настани на кожен стол с висока облегалка и с делови вид извади пачка документи.
— Здравейте, аз съм господин Везувио — представи се той с професионалната усмивка на адвокат. — Доколкото разбрах от вашия придружител, бихте искали да спечелите сърцето на млад мъж.
— Да, правилно сте разбрал — казах и преглътнах. — Може би ще ми обясните по-подробно как може да се осъществи това?
— Разбира се — усмихна се той още по-широко и в усмивката му долових нещо много по-различно от мимиките, присъщи на господин Асмодей и дяволите химици. Като че ли самото му изражение подмамваше и очароваше. Ако един обикновен чиновник изглеждаше така, то какви ли бяха същинските прелъстители?
— Запозната ли сте с основната концепция за задгробния живот на душата? — попита ме той учтиво.
Поклатих глава.
— Значи трябва да започнем от понятието за душа. С него поне наясно ли сте?
Отново поклатих глава.
— Тамиеле, защо не ѝ обясниш набързо, докато отида да си взема едно огънче?
— Добре — съгласи се той малко неохотно и плешивият чиновник ни остави сами в кабинета си. Погледнах за пръв път през прозореца, откъдето се виждаха отсрещните сгради. Тамиел все още мълчеше, затова станах и отидох до перваза. Няколко етажа по-надолу се простираше Витошка, цялата покрита с последните листа на дърветата. Колкото и нелепо да беше, все още се чувствах като учителка на Тамиел, а не като обикновена смъртна, придружавана от дявол в офиса на непонятна кръстоска между банкер и прелъстител.