Вълкът и Илия се затекли да се оплачат на слънцето.
Дошло слънцето, погледнало — градината била така опустошена, че и на врага ти да му дожалее.
— Защо си направил това? — попитало слънцето.
— Имах една нива — казал селянинът, — а Илия цялата я очука с градушка; четири години бях овчар, старах се, а вълкът ме лиши от печалбата ми; нива за сто дни пожънах за един ден и снопите изправих, оставаше ми да вържа само един сноп, а ти, колкото и да те молих, залезе и съсипа целия ми труд!
Слънцето нищо не можало да му възрази, дало му златното руно и го пуснало. Занесъл златното руно на царя.
Царят изгубил надежда да вземе жена му. Свикал съветниците си и ги попитал:
— Какво да правим сега?
Съветниците казали:
— Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който майка ви отнесе със себе си. Царят извикал селянина и рекъл:
— Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.
Зетят на слънцето се върнал при жена си и казал:
— Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мен.
Жената му дала една ябълка и го посъветвала:
— Търкулни тази ябълка и върви подире й, тя ще те заведе, където трябва.
Взел ябълката, търкулнал я и тръгнал подире й.
Ябълката се търкаляла, търкаляла и се спряла на една горска поляна. На поляната стоял един елен, а рогата му опирали в небето.
— Здравей! — казал пътникът.
— И ти здравей! — отговорил еленът. — Какво те води насам, къде отиваш?
— Отивам на оня свят. Трябва да взема един пръстен от майката на царя и да му го занеса.
— Може би ще донесеш някакъв цяр и за мен. Нали виждаш колко са израсли рогата ми — едва ги нося.
— Добре — казал той и тръгнал нататък.
Стигнал до една скала и видял завързан един вол. И нито вода имало там, нито някаква храна, а пък бил толкова здрав и тлъст, че кожата му щяла да се пукне. Зетят на слънцето се учудил и го попитал:
— От какво си затлъстял толкова, като нямаш нито храна, нито вода?
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Зетят на слънцето продължил пътя си и излязъл на една чудесна ливада. Дъхавата сочна трева се вълнувала като море, ромонели ручеи, а посред ливадата бил завързан един вол. Ама толкова постал, че и сврака не можела да откъсне парченце месо от него.
Зетят на слънцето се учудил и го попитал:
— Защо си постал, когато има толкова паша и вода?
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Поел напред зетят на слънцето и видял един мъж и една жена, които лежали на една топоришка, лежали, целите се побирали на нея, че и място от двете страни оставало. Учудил се и ги попитал:
— Как сте успели да легнете, двама на топоришката, че и място ви останало?
— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.
Зетят на слънцето отминал и тях и продължил.
Дълго ли вървял, кратко ли, стигнал до още едно място, където мъж и жена лежали на цяла биволска кожа, но се блъскали и ругаели: отмести се, не мога да се събера. Той се приближил, поздравил и казал:
— Какво става с вас — лежите на биволска кожа, пък ви е тясно, не се побирате?
— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.
Отминал ги. Вървял, вървял, гледа — една бабичка гради кула от купчина яйца. Нареди ги, издигне ги малко от земята и кулата се срути. Яйцата загърмолят и се разпилеят. Чупят се яйцата, а тя пак ги събира и гради кулата.
Учудил се, приближил се и попитал:
— Какво правиш, майчице? Къде се е чуло и видяло кула от яйца да се гради?
— Върви си по пътя — рекла и бабичката, — като се върнеш, ще ти разкажа.
Зетят на слънцето я отминал и поел подир ябълката си. Вървял, вървял, гледа — пред една пещ застанала една бабичка. Мята в пещта хлябове, бели като памук, а ги изважда черни като кал.
Учудил се и попитал:
— Защо мяташ такива бели хлябове, а ги изваждаш такива черни?
— Много хора съм виждала да отиват нататък, а обратно — нито един — рекла бабичката. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Оставил я зетят на слънцето и закрачил.
По едно време гледа — един човек се опънал като мост над една пропаст, всички вървят по него, тъпчат го с крака.
— Какво става с теб? Защо си се протегнал като мост? — попитал го зетят на слънцето.