— При слънцето отивам.
И им разправил каква мъка го гони.
Примолили му се орачите:
— Като го намериш, питай и за нашата неволя: от ранна утрин до късна вечер орем тая земя, в пот се къпем, на воловете душата вадим, а на ден едва една бразда изтегляме. Измъчихме се съвсем, сили не ни останаха. Дано слънцето ни помогне с добър съвет.
— Добре! — отговорил момъкът. — Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
Продължил си пътя. Вървял, вървял през реки и морета, през гори и полета. Видял стадо овце. Водят го овчари, облечени в рунтави кожуси. Подвикват, размахват гегите, а овцете едва се мъкнат — вълната им доземи, жега ги мори. Приближил се момъкът и поздравил:
— Добра сполука, овчари!
— Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал?
— Слънцето да диря.
— А къде ще го дириш? И защо ти е? — попитали го овчарите.
— Ще се кача на най-високата планина — там, където денят и нощта се събират. — И им разправил защо е тръгнал.
— Молим ти се, юначе, попитай слънцето какво става с нашите овце. Виж какви са угоени, а едва се влачат; от жегата слънчасват и умират. Дано ни помогне с добър съвет.
— Добре! — обещал момъкът. — Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
И пак тръгнал. Дълго ли вървял, малко ли вървял, момъкът не броел дните. Един ден, като минавал през някаква гора, видял белобрад старец да стои край един елен с тояжка в ръка. А на елена такива големи рога пораснали, че му привели главата до земята. И не може нито да я вдигне, нито от мястото си да мръдне.
— Добра сполука, дядо — поздравил момъкът.
— Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал из тия пущинаци?
— При слънцето отивам — отговорил момъкът и му разправил болката си.
— Моля те, попитай слънцето какво да направя, та да отърва моя елен от тия големи рога. Ден и нощ го пазя тук да не го изядат дивите зверове, че той не може вече нито да бяга, нито да се брани.
— Добре, дядо! Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ти кажа. А колко големи са тия рога?
— Чак до небето стигат.
— Ами аз по тях ще се изкача. Защо да диря най-високия връх, когато рогата на елена са пораснали чак до небето?
— Ако не се боиш, качи се!
— От нищо не се боя — отговорил момъкът и без да се бави, се закатерил по клонестите рога. Качвал се, качвал се, стигнал до самото небе. Седнал да си почине на един облак, който се бил закачил за рогата.
Примолил се:
— Облачко, облачко, отнеси ме до слънчовата къща!
— Сам не мога — отвърнал облакът. — Първом ме откачи от рогата, сетне помоли вятъра да ме побутне.
Откачил момъкът облака, примолил се на вятъра:
— Вятърко, вятърко, побутни облака да ме отнесе до слънчовата къща!
— Бива — съгласил се вятърът и надул бузите, задухал.
Полетял облакът като бял лебед по небето, разблъскал струпалите се облаци — път да му сторят. А те като заревали, забумтели — страх да те побие! Ала момъкът не се уплашил, не трепнал дори. И все си мислел за онова, що бил обещал на людете, пък най-много — за жалната си майка и за вкаменения си баща.
Ето че най-после зърнал жилището на слънцето: златен дворец свети, свети — да те ослепи. А на един прозорец облакътена стои слънчовата стара майка.
Скочил момъкът от облака, поблагодарил му и се затичал към златните порти:
— Добра сполука, слънчова майко!
— Добра сполука и на теб, юначе! — отвърнала на поздрава му старицата и го попитала: — Каква неволя те е довела тук, където и орел не долита?
Момъкът й разправил всичко от игла до конец; не забравил да й каже и за онези люде, що по пътя бил срещнал.
Изслушала го слънчовата майка и рекла:
— Ще гледам да ти помогна, добри юначе. Само че синът ми още не се е прибрал. Като се върне, ще го питам. Той понякога си идва уморен и ядосан, та по-добре да те не вижда, че може нещо лошо да ти стори. Я да те скрия — бабичката духнала в лицето на неканения гостенин и го превърнала начаса в розова луковица. Сложила я на перваза и зачакала сина си да дойде.
Скоро слънцето се върнало изморено, зачервено:
— На човек ми намирисва! — изръмжало то.
— Ами! Кой ще дойде тук, където и орел не долита?
Синът поклатил глава и махнал с ръка — не му се препирало, че бил гладен и уморен от дългия път.
Бабата наредила богата трапеза. Седнало слънцето да яде и пие. А тя все се въртяла наоколо, шетала и току го подпитвала:
— Ти, Слънчо, по цял ден се разхождаш по небето. Разправи ми какво има по света.
Нахранило се слънцето, развеселило се и започнало да разправя:
— В едно далечно господарство живееше преди години млад и хубав княз. Аз много го обичах. Най-напред него заглеждах, милвах го, галех го. А той, неблагодарникът, нито веднъж не ми се усмихна, не ме погледна дори. Разсърдих се и го вкамених.