Наистина Елка беше жена при свой мъж: тя имаше Дико. Дико? Но тази мисъл, вместо да го успокои, хвърляше го в още по-безизходно отчаяние. Погълнат всецяло от чувството си към Елка, той се стремеше с всички сили на душата си да не мисли за Дико, макар и през това време между тях да бяха се случили твърде много и твърде странни неща.
Още на другия ден след онази фатална нощ, ако Дико беше по-прозорлив, би схванал необяснимата промяна у брата си: Стан не смееше вече да срещне открито погледа му. Но Дико си оставаше почти същият и Стан — унесен в Елка — скоро привикна с чудатостите на брата си. Сега бременността на Елка сякаш изведнъж го опомни, опресни разсъдъка му и той се чувстваше като пробуден от тежък сън.
Първата му мисъл чеше за Дика. — Какво мисли той? — Нищо ли не вижда, нищо ли не разбира? Лоши и опасни подозрения вълнуваха душата му. Сега той следеше всяка стъпка, вслушваше се в думите му, тълкуваше ги и все повече му се струваше, че дори най-невинните от тях крият в себе си зловеща загадъчност. Той припомняше ред случки или изречени неволно думи и питаше се недоумяващ как е могъл тогава да не отгатне истинския им смисъл, или пък да затваря съзнателно очи…
Дико беше станал непослушен, груб и дързък. Той му отвръщаше на всяка дума и най-често вършеше тъкмо противното на това, което Стан нарежда. Погледът му беше студен и зъл, а думите — колкото и несвестни — звучаха с пренебрежение към него, дори присмех. Оставени на воля, тъмните инстинкти в заспалата му душа се пробуждаха и търсеха да се изразят, най-често в жестоки капризи на едно слабоумно дете.
Случи се веднъж работа и учителят трябваше да отсъства два дена в града, а когато се върна — остана поразен: през това време Дико беше изплел от пръти и сковал с дъски нескопосан креват. Креватът беше сложен в средната гостна стая, дето Дико си беше устроил легло и занапред щеше да живее там. Но най-странното беше, че Елка оставаше долу, в тяхната стаица.
Постъпката беше твърде непонятна и Стан се принуди да попита, не без вътрешен трепет, защо е направил това Дико. Но малоумният отговори твърде неохотно и уклончиво — леля му Петка казала, че сега Елка трябва да спи сама.
Не стигаше това: от известно време Дико почна все повече да се губи от двора и да скита по кръчмите. Връщаше се късно през нощта, най-често пиян, караше са на дядо Петра, ако старецът биваше още на двора, а на въпросите на брата си не отговаряше никак, или пък го срещаше с дръзки и оскърбителни думи. Не вечеряше, заключваше се горе в стаята сам и дълго се слушаха оттам несвързани думи, сърдити обръщения към някого, а често и крясъци.
Една вечер дядо Петър приближи до Стан и го заприказва. Той говореше за времето, за посевите и коситбата, която скоро щеше да настъпи, но личеше, че мисли за съвсем друго — конфузеше се, бъркаше се и смущаваше. Учителят не издържа и попита:
— Слушай, дядо Петре, ти като че ли искаш да ми кажеш нещо?
Старецът въздъхна облекчено:
— Прав си, синко… добре се сети… Аз отколе се каня да ти поприказвам тъй… като по-стар, като свой… Пък не се решавах… Думам си — той е учен човек, от мен ли ум ще взема… нали види сам…
Стан изтръпна при тези думи: нещо го жегна в сърцето, гърлото му изведнъж пресъхна, но той се овладя и попита пресилено нехаен:
— Че какво да видя, дядо Петре, аз нищо не зная, я кажи да чуем.
— За Дика, Станко, за Дика искам да ти реча — нали виждаш какво прави… Не може така… всеки ден по кръчмите, събира се с разни хаймани, пият, задяват го, а той не знае да се сумясва… приказва де що било… срами къщата ви… Пък и работата куца Станко Аз, виждаш, стар съм, не мога вече, а той — отидем уж двама на нивата, остави ме и, току-виж, липса към село по кръчмите. Ти му речи да не пие… да не пие му речи — не е добро това… посъветвай го; по-голям си, разумен си — гледам те, съвсем си го разпуснал от някое време… че може и пакост да докара…
— Нищо няма да направи той! — пресече го Стан.
— Ех, де да знаеш — в пиянството всичко става, хората думат: лудият бяга от пияния…
Стан успокои стареца, обеща му, че ще съветва Дика, и го изпрати да си иде дома.
Той искаше да разпита още за някои неща, но се побоя. Недоизказаните думи на дяда Петра и без това звучаха като тъмна прокоба. Може би старецът беше казал много думи току-тъй, без да подозира, че Стан ще ги разтълкува и ще вложи в тях по-друг смисъл. Но нямаше и нужда от това. Стан знаеше, че брат му скита по кръчмите и пие, че лоши хора си устройваха с него шеги и че Дико не умееше да сдържа езика си. Но мисълта, че се засягат отношенията му с Елка, а може би обхождат вече и мълви из селото, го хвърляше в огън. Нямаше съмнение, че мнозина подозират вече какво става в къщата им. Той не беше говорил с никого за това, но четеше го в погледите им, между думите им — особено у по-възрастните, стари хора.