Преди няколко дни той срещна Витана, Елкиния чичо. Витан идеше откъм кръчмата; той забеляза Стан отдалече, наведе глава и искаше да го отмине мълком, но Стан го пресрещна и спря:
— Добър ден, свате, къде така си забързал?
Витан застана, вдигна глава и се престори, че едва сега го вижда.
— А, ти ли си, свате — дал бог добро — отивам за нещо към къщи — и той пак сведе очи.
— От кръчмата ли идеш?
— От кръчмата.
— Там ли е наш Дико?
— Там.
— Какво прави — пие ли пак?
— Е, че нали знаеш — като всеки ден…
Стан помълча в колебание и после заговори с глух, несигурен глас:
— Свате Витане, аз отдавна исках да те срещна, да те помоля — да беше му поговорил и ти, дано се остави от тези неща…
Витан вдигна глава и загледа студено учителя.
— Аз? Че какво ще му приказвам аз! Ти си му брат, бати си — съветвай го!… Па да ти кажа ли, свато Станко — едни хора, като си не знаят ума — дотам я докарват…
Той хвърли този зъл упрек в лицето му и отмина, без да каже нито дума повече. Учителят остана на мястото си като попарен. Всичко беше така неочаквано, че той нямаше време да се опомни, да събере мислите си. Думите на Витана бяха твърде тежки; те го раниха като стрела в сърцето. Но той почти не мислеше за тях. Той чувстваше само, че почвата под нозете му се рони, а той остава като увиснал във въздуха, сам, неподкрепен от никого, неразбран от никого. Защо бяха те тъй зле и жестоки? Какво искаха от него? Какво можеше да стори той сам против злата съдба!
Той тръгна, без да знае накъде — отчаян и оскърбен до сълзи. Мислите му полека се избистриха, но те разкривах пред него още по-горчива и страшна безизходност. От очите му падаха една след друга тъмни завеси и той виждаше голата и неумолима действителност. Едвам сега той съзнаваше, че винаги е бил сам и чужденец посред тези хора, жестоки в своя див егоизъм. Като за зло всичко се беше стекло против него. Още в ранна пролет, както никога по-рано, падна обилен град в тяхното землище; посевите на повреди, но цялата реколта на лозята беше похабена. А сега ето и тази суша — повече от два месеца, как не беше паднало нито капка дъжд; тревите вехнеха, посевите жълтееха и се губеха всеки ден… Не виняха ли те него за всички това? Несъмнено. В душите им се таят през векове тъмни предразсъдъци; тези хора, родени от земята и за земята, бяха готови да погубят със сляпа жестокост всеки, който би досегнал тяхното егоистично щастие…
От този ден той се затвори в душата си; не срещаше никого, не разговаряше с никого. Той чувстваше, че и в неговата душа се пробуждат същите тъмни сили, че в сърцето му заговорва злоба, и захапал устни до кръв — мълчеше.
Минаваше средата на май. До изпита оставаха още няколко дни. Учителят и децата се готвеха усилено да посрещнат празника. Те измиха и наредиха училището, почистиха двора; донесоха шипкови пръчки, върху които щяха да поставят венците. Всички столове бяха изнесени и наредени вън, на двора: там се водеха и уроците — учителят не пущаше вътре децата, за да не изцапат почистения под. Пък и уроци почти нямаше, макар че децата идваха редовно.
Един следобед Стан беше дошъл по-рано в училището да поработи. Но още при влизането му в измитата и светла сграда сякаш оттам го посрещна топло, празнично чувство. В сърцето му се пробудиха тръпки на отдавна неизпитана радост. Навън припичаше весело майско слънце, през отворените прозорци стаите пълнеше упоителен дъх на цъфналите в двора акации, под стрехите ечеше несмлъкващ писък на рояци косове. Той застана посред стаята зашеметен и омагьосан. В ума му нямаше никаква определена мисъл, погледът му блуждаеше разсеяно навън. От няколко минути той беше спрял очи върху играещите на двора деца и несъзнателно ги гледаше. Едни от тях прескачаха обтегнато въже, а други — покатерени по акациевите дървета — беряха китни цветове.
Неусетно мисълта му се спря върху тях. Те бяха такива малки, невръстни, палави и безгрижни. Но колко много надежди, безпокойство и грижи носеха те. За всяко от тях трепереше по едно майчино сърце, препълнено със страх и радостно умиление.
Едва сега разбра той откъде идеше неговото светло чувство — Елка. От известно време Елка беше неразположена, мълчалива и угрижена, струваше му се дори, че тя избягва да се среща с него, а и без това те рядко можеха да останат насаме. Но днес тя беше съвсем друга: изпрати го засмяна, посрещна го на обед весела и радостна. Както преди, днес той беше милвал пак върху гърдите си нейната главица, слушал гласа й и чувствал в сърцето си трепета от неизречените слова при общата мисъл за очаквания плод на любовта им.