— Нека стои… може да потряба! — Внесе я е закачи на стената в своята стая; там си и остана тя.
Късно една вечер през октомври от кръчмата се върна дядо Петър, дето го беше изпратил Стан да намери и доведе Дика. Дико липсваше целия ден. Старецът съобщи, че тоя е много пиян и не иска да си дойде — при това бил в опасна компания. И Стан се принуди да отиде сам да го търси.
Нощта беше ясна и светла; когато стигна да кръчмата, учителят видя отвън група хора, които се разправяха за нещо и кряскаха — навярно пияни бяха. Той мина в сянката на стрехите и приближи: не се излъга — посред тях беше и Дико; неговият глас заглушаваше другите. За какво говореха, Стан не схвана, но той чу ясно как брат му, разярен, извика на няколко пъти:
— Пуснете ме бе!… Кръв… кръв ще пия!
Учителят се стъписа в мрака; той не разбра кому се заканваше брат му; карал ли се е, бил ли се беше с някого, но той не посмя да приближи. Върна се незабелязан дома и остана да чака там брата си. Той повика дядо Петра и му поръча да не си ходи, доде се върне Дико. Двамата мъже останаха да чакат вън на двора и поведоха разговор. Но Стан почти не слушаше стареца; вълнуваха го лоши мисли. Разяреният вик на пияния беше се врязал в ума му. Почти несъзнателна той преповтаряше думите на Дика и търсеше смисъла им.
Разбира се, той не вярваше, че тези думи можеха да се отнасят за него или може би за Елка, но все пак тежки съмнения бродеха в душата му. Освен това учителят и досега не беше убеден как се отнасяше всъщност брат му към Елка. От загатванията и предупрежденията на стареца той подозираше, че Дико не е особено нежен към нея. Кой знае, може би в тъмната му душа беше пуснала вече отровното си жило свирепа ревност. Много пъти той беше се вслушвал в думите му към нея, но отде знаеше, че Дико не е все пак достатъчно хитър, за да се прикрива пред него. Питаше нея, но тя или мълчеше упорито, или пък отговаряше уклончиво на въпросите му. А от известно време тя пак застрани от него, особено когато двамата братя биваха наедно — той виждаше, че Елка не смее да ги приближи или заговори. Какво значеше това, ако не страх от Дика! Сърцето му късаше мисълта, че Елка може би понася мълком жестокото отмъщение на брата му, без да може да повери някому мъката си. Да разпита по-определено стареца — не, не искаше, не можеше. И той се взираше пак в бездушното лице на Дика, дано отгатне истината, но Дико беше все такъв — мълчалив, залисан. Несвестните му думи на разкриваха нищо, а блясъкът на тежкия му животински поглед леденееше кръвта му. В такива минути учителят усещаше как дива безразсъдна злоба накипяваше в душата му. Той беше готов да се хвърли, да улови брата си за раменете и да му викне:
— Говори, животно!
— Иде си! — прекъсна мислите му старецът.
Наистина псетата от улицата залаяха и след малко отвън, пред портите, се появи Дико.
— Иди му отвори, Станко — рече старецът, — пиян е, не може да откопчи портата… Па говори му, скарай му се!… Той инак не разбира.
— Аз ще го науча него! — отвърна ядосано Стан и тръгна да посрещне пияния, но Дико беше влезнал вече и минаваше мълком покрай него.
— Дико! — извика учителят. — Ела тука, стой! Дико спря и го загледа в мрака.
— Ти к’во искаш от мене?
Стан го приближи и запита сърдито:
— Де беше досега? Къде се губиш по цял ден?!
— По работа бях — отвърна неохотно Дико.
— Каква работа имаш ти…
— Ето виж!
Дико измъкна нещо от пояса си и въвря ръка пред самото лице на Стана:
— Гледай!
Но Стан отстъпи стреснат: в ръката на Дика блестяха няколко току-що изострени големи и малки ножове.
— Какво е това? Защо ти се тези ножове!
— Е-хе… уплаши ли се… — отвърна Дико с презрителен смях. — Не бой се, няма да те заколя — за прасето са, нали ще ни трябват на Коледа…
И той отмина към стаята си, като отнесе със себе си и ножовете.
Учителят също се прибра и легна, но сънят бягаше от очите му. Една твърде ясна и твърде определена мисъл стоеше в ума му и не му даваше мир — трябваше да се тури край на всичко това! Той трябва да овладее пак Дика! Стига толкова безразсъдно малодушие. Дико не е освен един побъркан, малоумен човек и ако той не беше го оставял да върши каквото му текне на главата — и досега би бил, както и по-рано, послушен пред него като псе. Не, от утре той ще тури вече край на тази дива трагикомедия, която беше сам измислил и сам се вплиташе в нея. Той ще вземе пак Дика в ръцете си; ако стане нужда — ще бъде груб, дори жесток с него — този човек, който през цял живот се изпречваше на пътя му и тровеше радостите! Но когато минаха първите минути на раздразнение и в душата му стихна гневът, той се почувства измъчен, че сърцето му отново овладява прежната нерешителност и боязън.