Там, в митрополията — какво видя, какво преживя, какво мисли — не помнеше. Той беше така убит, принизен, смазан, но все пак една мисъл стоеше съвсем отделно от другите и колкото той искаше да я заглуши, тя се връщаше отново и полека дълбаеше сърцето му: нейното разхубавяване. Какво беше това — ревност? Не, той не ревнуваше. По-скоро това беше завист, завист към него, че той, онзи, беше и дал щастие, а при него, значи, тя наистина е била измъчена и злополучна.
През всичкото време тя не го погледна нито веднъж; лицето и беше студено, безчувствено, спокойно; личеше, че тя не се считаше виновна, не се боеше. На въпросите тя отговаряше ясно и твърдо: „Не се разбирахме; не го обичам; не желая да се върна в къщата му.“ Придружаваше я само майка и — бедна, добра женица, която благоговееше пред него. Много скръб понесе старата покрай тях, много труд положи да ги помири, ала напразно. Тя стоеше встрани, свела мълчаливо очи, натъжена, засрамена. Когато накрай излязоха вън, случи се така, че двете жени минаха покрай него. Младата вървеше напред все още със сбрани, бледни устни, впила пред себе си неподвижен поглед, без да погледне някого, а старата остана надире, поколеба се един миг, спря пред него и сякаш искаше да каже нещо, но нямаше сила: тя му подаде само разтреперана ръка, пое неговата и едва успя да промълви:
— Боже… Боже, какво направихте… Станко, сбогом, прощавай…
Но отвън се раздаде троснат вик на дъщеря и:
— Майко, хайде, какво правиш там?
Старата изпусна бързо ръката му и просълзена и смутена, закрета към вратата.
Когато двете жени стигнаха до първия завой на улицата, ненадейно отнякъде изпъкна мъж и тръгна редом с тях. Той го позна изведнъж — съперника му. Навярно чакал ги беше там през всичкото време. Те поеха редом тримата: отдясно старата, тя и той. Сърцето му за сетен път премаля от болка.
Той гледаше как двамата отминаваха нататък, притиснати един до друг, почти подръка, и сякаш чувствуваше близостта им, стремежа им един към друг и не само това — колко много неприязън и може би злоба изпитваха в тази минута и двамата против него. И като всеки слаб човек, и добряк при това, вместо да им отвърне със същото, той се чувствуваше изоставен, отритнат, виновен. Те се намериха, те са щастливи, те винаги са си принадлежали един на друг. Той, той беше чужд за нея, чужд между тях. Така се беше чувствал винаги, така гледаше тя на него, а — в тази минута, той беше уверен в това — така гледаха и другите на него — всички от града, колегите му, жени и мъже.
Целия ден него бяха мъчили: и близки, и чужди. Зад съчувствените им души той долавяше скрити подигравки; когато отминеше, струваше му се, че слуша зад гърба си думите им, които го шибаха като бич по лицето. Дори у минувачите той долавяше едва скритите зли усмивки, с които го срещаха и изпращаха. Тежеше му градът; той сещаше, че е чужд там, чужд и нелюбим. А — и сам не го обичаше: ни хората му, ни улиците, ни къщите — така беше от детинство и до днес.
Когато каруцата напусна шосето и се отби вляво по разкаляния черноземен път между нивите, той неволно погледна встрани, към прострения в полите на планината град. Слънцето стоеше вече ниско до хоризонта, над който се издигаха разкъсани бели облаци и потапяха в сенки планината; между два от тях, като окото на прожектор, блестеше слънцето и къпеше в светлина целия град и част от полето. Ясно се виждаха огрените кубета на църквите, джамията, няколкото по-високи сгради и двата рида бели казармени постройки; над целия град сякаш трептеше тънка ледена усмивка.
Той гледа нататък минута-две с дълъг и ням поглед. В душата му гореше смесено чувство на тъга и облекчение. „Свърши… свърши се!…“ — мислеше той с вледенено сърце. Сега вече е пак сам и сам завинаги. Отидоха си старите, напусна го тя. Пред него стоеше животът му — глух, нерадостен — от днес и чак до гроба. Кой знае, ако беше послушал някога стария, ако не беше се свързал с тази жена, но все едно — сега е вече късно, късно… От днес той ще махне ръка на всичко, ще се затвори в себе си и ще живее от ден за ден. Може би така е било съдено, тъй му е било орисано — да не изпита нявга сладостта на дом и челяд. Добре поне, че ожениха Дико, да не са сами, да се грижи някой за тях.
Изведнъж странни тръпки пронизаха цялото му тяло, той се сви още повече, настръхна, готов да се брани, да отпъди нещо, което сякаш налиташе върху му, неотвратимо и кобно.
Има мисли, има чувства, има смели до безумие пожелания, които ние носим по месеци, дори години в душата си, и все пак никога не дръзваме да се досегнем до тях, да ги признаем открито на себе си. Твърде прекрасни, за да бъдат действителност, или твърде страшни, за да властват в съзнанието, без да чувстваме, че сме минали отвъд чертата на установените понятия за истина и правда — ние предпочитаме да мълчим, да се преструваме, че не ги виждаме и не чуваме. Но идват мигове, когато тънките мрежи се разкъсват, и тогава ние чуваме заледени как ни обграждат от вред и крещят в ушите ни злобни гласове…