Учителят скочи от леглото и бързо се хвърли към вратата. Той отключи и излезе вън, на сайванта. От двора, стъпил върху ниските стъпала, насреща му идеше Дико, стиснал в ръце своята смешна пушка.
— Къде си ходил, Дико? — попита троснато учителят.
— При фцети бях — отвърна мрачно Дико, — чух, че залаха кучеата и фцети се подплашиа, рекох, да не се е вмъкнал някой в агъла…
И той мина покрай него и влезе в стаята си.
7.
Така вървяха дните им. Понякога учителят успяваше да убеди себе си, че безпокойствата му са съвсем напразни, че Дико не е повече от един малоумен човек, който нищо не вижда и нищо не разбира. Но понякога в разпаленото му въображение се рисуваха страшни картини и нему се струваше тогава, че те живеят в една вечна борба с брата си — следят се на всяка стъпка, дебнат се, подозират се и се извардват един друг като хищници. А между двамата стоеше Елка — печална и безропотна.
Настъпи зимата, хванаха студове; в полето нямаше вече никаква работа. Дико видеше пак прежния разпуснат живот, Стан — в училището, а Елка — от утрин до вечер на работа в къщи. Тя беше твърде натегнала вече, лицето и посърна, очите се вглъбнаха в орбитите, но никому за нищо не се оплакваше.
Веднъж Стан намина у лелини си Петкини и поръча пак на старата да идва по-често у тях и да наглежда Елка. Отначало Елка се противеше, но скоро и сама разбра, че не може без чужда помощ. Появи се и стринка и Витаница. Те взеха младата невеста под своите майчински грижи: съветваха я и утешаваха. Не мина много и двете жени почнаха да се редуват и да спят нощем при нея.
Стан в нищо не им пречеше, почти нищо не говореше с тях за Елка, но той разбираше, че съдбоносният ден приближава, и душата му се вълнуваше от неизпитани дотогава ту радости, ту мрачни предчувствия. А късно една нощ той беше събуден от виковете на леля си Петка. Тя беше дошла пред вратата на стаята му и го зовеше да стане бързо. Когато излезе вън, учителят чу долу, откъм Елкината стая, сподавени стенания. Отначало той се изплаши, но скоро разбра всичко: уреченият час беше настъпил.
Събудиха Дика и го пратиха за акушерката — една стара жена от горната махала, — а Стан тръгна да доведе Витаница.
Кризата беше настъпила около полунощ, но акушерката още с идването си заяви, че добиването ще бъде едно от най-тежките и може би съпроводено с опасност за живота на майката и детето.
И наистина думите и се сбъднаха. От този час за родилката се почна една безкрайна верига от нечовешки страдания, със спазми и припадъци, които продължиха през целия следващ ден, чак до другата нощ. От утринта до вечерта у тях непрестанно идваха жени; доведоха и фелдшера от съседското село, но нищо не помогна.
Този ден Стан беше като луд. Той не помнеше как го мина: ходи в училището, среща хора, разговаря с тях, но всичко вървеше като насън. Положението му беше по-страшно от обречен на смърт: той трябваше да страда и да прикрива страданията си от другите; да мълчи, да се преструва на равнодушен, да не смее никого за нищо да попита за Елка. Всички го гледаха с тържествуващо злорадство, сякаш изпитваха наслада от страданията му и тежкото положение, в което беше изпаднал този клет човек. Особено жените: през погледа на всяка го гледаше разярена вълчица. Дори леля му, която винаги се носеше с майчинско съчувствие към него, сега беше студена и неумолима: тя за нищо не го попита, нищо не му съобщи, дори на въпросите му едвам отговаряше. А Витаница беше готова да се нахвърли открито върху него.
Той четеше с ужас мислите им: тези тъпи и суеверни жени виняха него, като че ли той беше сложил върху родилката някакво тежко проклятие.
Но не стигаше това, уморен през целия ден от непосилното нервно напрежение, той сам стигна до едно състояние, в което не можеше вече да владее яснотата на разсъдъка си и душата му се тресеше от мъчителни, почти кошмарни самообвинения. От няколко часа той беше се затворил горе, в стаята си, чупеше безпомощно ръце, вслушваше се тръпен към стаята на родилката, чиито немощни стенания вече не достигаха до слуха му, и полудяваше от страшното съзнание, че той е неин убиец, безсърдечен убиец! Той беше готов да падне на колене пред иконата, да се моли на бога заради нея, да се моли за опрощение и милост.
Притъмня, а той все още стоеше затворен в тъмната стая; не смееше да излезе навън; боеше се да не срещне хората, боеше се да не чуе някоя страшна вест и най-много тръпнеше от мисълта, че може да срещне вън Дика. На два пъти през деня той беше уловил крадешком погледа му. Дико беше цял променен — потъмнял, измъчен, а в очите му грееше мрачният огън на разярено животно…