Накрай учителят наложи шапка и тръгна вън от двора — къде отиваше, сам не знаеше, само по-далеч от хората — да ги не среща, да ги не вижда, да ги не чува. Той тръгна напосоки през мрака; зави по няколко улици и скоро излезе съвсем вън на полето. Наоколо покрай него цареше глух мрак. Нощта беше тъмна, ветровита, облачна; скоро от небето закапаха едри капки дъжд, примесен с лепкав мокър сняг.
Той свали шапката си и откри срещу вятъра и дъжда пламналото си лице. Той гледаше далеч под планината блуждаещите светлини на града, извръщаше се надире към тъмното село и все вървеше като сляп. Струваше му се, че в помътения му ум няма никаква, никаква мисъл: там стоеше само една безсмислена дума, която той, без да ще, повтаряше несъзнателно до уморяване, до затъпяване — ти. Стиснал ядно пестници, прострял напред ръце, той повтаряше тази ненавистна дума, сякаш хвърляше я злобно някому право в лицето.
— Ти! Ти! Ти! — викаше той яростно в мрака, душен от спазми…
Той пови назад, запуши, съвзе се. В ума му още звучеше жестокото ти, но сега той виждаше вече тъмния му смисъл. В тази мъничка дума беше включен неговият кървав протест против всичко и всички — против тази тъпа, дива, безразсъдна и жестока маса, която тровеше душата му; против Христина и проклетия град, против Дика и дори против Елка и себе си…
Когато приближи до дома си, на портата срещна Дика; той излазяше навън.
— Ти пак ли в кръчмата отиваш… Защо не стоиш тука? — скара му се той.
— Сега ще дода, няма да се бая — отвърна Дико и изчезна в тъмнината.
Навярно той отиваше да пиянства пак. Стан махна ръка и влезе в двора: изведнъж сърцето му се сви и затупа болезнено — какво ли е станало? Двора изпълваше зловеща тишина: само в стаята на Елка блещукаше светлина и някой излезе оттам. Учителят се спусна към него — беше леля им Петка.
Той спря развълнуван пред нея, искаше да проговори, но не можеше.
— Лельо… кажи, какво става? — попита той изтръпнал.
Жената помълча и отвърна:
— На добре е: смили се господ над клетницата — имаме си момък…
Стан се хвърли и пое ръката на жената; забравен, той искаше да целуне тази груба ръка, но леля му кротко го спря. Личеше, че и тя е трогната и примирена вече към него.
— Хайде не ставай дете — смъмра го тя ласкаво, а като помълча пак, додаде: — То Станко, не е човешка работа… каквото сте сторили — господ бог ще ви съди и отсъжда…
— Лельо, лельо… — едвам успя да промълви Стан; в този миг в устните му стоеше страшно признание, готово де се отрони, но той още веднъж се съвзе и довърши: — Искам да я видя, лельо!
— Не може! — отсече старата жена. — Не бива? Тя е сега като мъртва.
Но Стан настоя:
— Само за един миг, тихичко на пръсти ще влезна, лельо.
— Хайде, върви, но пази да не я събудиш.
Учителят се хвърли към Елкината стая, отвори със затаен дъх вратата — и влезна вътре. Отсреща, в ъгъла, отрупана с покривки, притворила очи, лежеше Елка и дишаше едвам. Навярно тя чу шума и полека вдигна натежали мигачи. Тя го видя; позна го; няколко мига очите и го гледаха, препълнени с тъга и няма ласка; устните и се подвижиха — може би тя искаше да каже нещо, но никаква реч не се чу — толкова беше изнемощяла. Той пристъпи до нея; под слабото осветление на лампата лицето и приличаше на восъчно лице на мъртвец; устните и бяха засъхнали, пропукани, с тъмен земен цвят, а очите и се губеха в черни, вглъбнати кръгове.
Стан беше покъртен и смаян от вида на тези гаснещи мощи; краката му се подкосиха, той коленичи пред нея, наведе си и премалял, сложи устни върху хладното и чело:
— Елке… Елке…
А тя го гледаше все така мълком, с набрани в ъглите на очите и сълзи. До нея се белееше свъсеното личице на безпомощно слабо същество — рожбата и.
Но когато вдигна глава, учителят остана вкаменен на мястото си: отвън през малкото вдлъбнато в стената прозорче го гледаше една страшна глава — главата на Дика. И преди да се опомни, почти в същия миг, някой блъсна с трясък вратата, хвърли се върху учителя и впи корави пръсти в шията му. Двете мъжки тела се сборичкаха и паднаха на земята, преплетени в безгласна, кървава борба.
Когато отвън се притекоха хора, с мъка откъснаха от ръцете на помрачения Дика трупа на брата му. Лицето на учителя беше обезобразени; от шията му течеше на черни струи кръв, на дясната му ръка личеше дълбока рана от зъби и целият му гръден кош беше преломен със страшна нечовешка сила.