Дико, брат му, по-млад от него с повече от десет години, беше слабоумен по рождение. Впрочем може би не от рождение, но такъв израсна той от ранно детинство; дори във външността си имаше нещо ненормално, нескопосано — продълговатата глава с твърди косми, ниско чело, с нависнали вежди, под които светеха мъничките му очи с безумен и едновременно неприязнен поглед. Той беше нисък, набит и малко пригърбен, сякаш тялото му беше превито под тежестта на широките му грамадни плещи. В селото от детинство и до възрастен той беше герой на най-различни анекдоти и груби шеги. Дразнеха го всички — и малки, и големи, — макар че всички му се бояха по малко, защото той често се разсвирепяваше от нищо и тогава тежката му ръка можеше да смаже човека с един удар. В такива минути само брат му го укротяваше: малоумният чувстваше от най-ранно детинство необорим животински страх пред големия си брат.
Учителят, замаен от мислите си, не забелязваше, че от няколко минути беше приковал неподвижен поглед о гърба на Дико. Неочакван кикот прекъсна унеса му. Той вдигна глава и впери очи в брата си. Смееше се Дико със сподавено, весело хихикане. Учителят го гледа едни миг в недоумение и попита:
Какво ти е смешно, Дико?
Дико млъкна и бързо извърна глава надире: очите му бляскаха със зъл пламък, а върху устните и цялото лице трептеше весела усмивка.
— Смешно ми й — продума той, ала ново хълцане го задуши, — смешно ми й на Ванката…
Ванката беше господарят на хана, дето те спираха от години, когато отидат в града.
— Е, та какво?
— Неска бе, неска, ти гато се върна там от митрополията… викна ме вътре Ванката, заръча по ино вино, пихме, па дума — е, Дико, хайде да й хайрлия… — Защо? — рекох му. — Е, че тъй — дума — отсига ти шъ си бати… бати ти й ерген, пък ти имаш жена…
И Дико отново се закиска; после пови напред глава, дигна юздата и повикна на коня.
Стан не продума нищо. Наистина тия думи го жегнаха зле, но той беше твърде уморен от деня и от собствените си мисли, за да се спира на тях. В душата му остана друго — дръзкият и загадъчен поглед, а когато, стеснен, отклони очи, далеч пред него, върху равното поле, през здрача се очертаха смътни силуети на село, тяхното село, и по жилите му се разляха тръпки на радостно премаляване.
Отначало той сам не проумяваше ясно от що беше това, дори за миг в ума му проблеснаха лоши подозрения, но скоро съвсем се успокои: радостта идеше дълбоко от душата му; все пак върху цялото земно кълбо на неговата страна остана само това малко гнездо, дето той се роди и отрасна, то разбираше болките му, съчувстваше им. Едничък той знаеше колко те бяха погрешни в обвинението си и въпреки това, по присъщо човешко чувство, не можеше да им не благодари, че те смятаха него прав, а нея виновна. И какво значеха всичките му празни умувания, в които той се заплиташе всеки ден все повече! Може би те, със своя здрав инстинкт, виждаха по-вярно истината: нали тя потъпка съпружеска клетва, напусна къщата си, избяга с чужд мъж…
Едва сега той разбираше напълно колко много му бяха помогнали те през тия тежки шест месеци до развода. Несъзнателно той беше споделял мислите им, вярвал думите им. И мисълта, че се връща сега при тях — завинаги, — изпълваше сърцето му с радостно умиление.
Конят, почувствал близостта на селото, вдигна глава, зацвили и припна сам напред. Скоро в мрака израснаха тъмните силуети на сгради, затрептяха светлини, понесе се кучешки лай. Те прекосиха няколко улици и каруцата спря пред залостената порта на техния двор.
Но преди Дико да слезне, някой се появи отвътре и окачи вратника. Беше дядо Петър — старец, който живееше открай време около тях, наглеждаше добитъка и помагаше на Дико в полето. Той отвори бързо вратата и завика на Дико да кара направо. Каруцата спря насред двора, слязоха, поздравиха се със стареца и Стан отмина към къщата. Вън пред тъмния пруст го срещна леля му Петка, дошла да разбере какво е станало в града. Старата прие поздрава му, но личеше, че е слисана: може би до последния миг тя беше вярвала, че ще се помирят, и чакаше го не сам. Тя тръгна мълчаливо след него и чак когато влязоха под стряхата на пруста, реши да попита: