— Че кажи барим какво я сторихте там, Станко?
Учителят спря, загледа я в тъмнината и полека проговори:
— Стана, каквото трябваше да стане, лельо — свърши се.
Той може би се усмихваше и искаше да каже тия думи почти шеговито, но гласът му изневери и думите жегнаха лошо бедната жена. Стан се обърна и тръгна към своята стая.
— Че къде там? Няма ли да вечеряш?
— Не, лельо, не съм гладен, спи ми се, ще си легна.
В това време вратата на съседната стая се отвори и на прага в светлината на огъня и лампата застана Елка, снаха му. Тя не продума нищо, но по угриженото и лице, по мълчаливия и печален поглед, с който го изпрати — личеше, че е разбрала всичка.
Дядо Петър донесе отвън багажа и двете жени го последваха в стаята.
Вън, на двора, остана само Дико, който дълго развожда в тъмнината уморения кон.
2.
Сватбата на Дико стана през есента. Към края на миналата учебна година за мнозина беше вън от всяко съмнение, че между учителя Попварадинов и жена му — учителката от съседното село — има нещо не в ред. Но когато след изпита Христина не дойде в дома му, както правеше друга година, а замина направо в града, при това според мълвата придружена от колегата си — един млад момък, — вече и слепите видяха: съпрузите се разделяха, скандалът беше твърде явен, за да се прикрива повече, и Стан се принуди да заяви открито — жена му не му е вече жена; постъпки за развод ще се направят и от двете страни.
В семейството останаха пак само двамата братя. Отначало през ден, през два идваше леля им и една стара жена съседка, да почистват и нареждат къщата, но настъпи усилена полска работа и веднъж двете жени предпазливо, но твърдо му заявиха, че така не може да върви завинаги, а ще трябва да оженят поне Дико. Разбира се, предложението беше твърде просто и понятно, но то го порази. Учителят никога не беше мислил да жени брата си. Той беше се врекъл на старите, че ще си грижи докрай за Дико, който за всичко имаше нужда от една близка ръка, да го води и напътства. Наистина той работеше усърдно и с любов полската работа, редеше двора, грижеше се за добитъка, но за всичко трябваше да го подканят или брат му, или дядо Петър; каквото сам предприемеше, излизаше несмислено и не на място.
Отначало Стан решително отказа — той не можеше да поеме един такъв опасен риск, и после, коя жена би посмяла да свърже съдбата си с човек като брат му. Но пъргавата леля Петка беше се погрижила за всичко — дори и невестата и готова: Елка. Тя беше се срещала вече с чича и Витан и стринка и, говорила с тях, взела думата им и сега чакаха само съгласието на учителя.
Скоро след това, една вечер, когато Стан се прибираше от кръчмата, по пътя го настигна чичата на Елка, тръгна с него, изпрати го чак до дома му и пътем заговориха. Пръв заговори Витан — открито и ясно: той е готов да даде момичето, ако те го приемат; наистина нищо не остана от баща и, беден е и той, чичо и, но покрай своите деца, колкото е смогнал, постъкмил е и нея и не ще се посрамят пред хората, а — и тя е съгласна…
Те бяха още доста далеч от поповата къща, но Стан изведнъж спря и загледа в тъмнината спътника си, видимо изненадан. Какво всъщност го беше поразило, той не знаеше още, но попита полека и замислено:
— Та ти казваш, бай Витане, и тя го иска, а?
Старецът сви рамене.
— Ами че иска го момичето, харесва го: пред всички ни каза. Там бяхме ние, баба Стефановица, леля ти Петка — пред всички дума — искам го, ще го взема… Па и какво му е на Дико — млад, здрав, работлив, имотец си имате от стария, бог да го прости, а колкото за другото — ще го нагледваме: нали сме свои около него…
Когато се разделиха, думата беше дадена. Как стана това, как се съгласи, какво точно говориха — учителят не знаеше. Той се прибра дома развълнуван, вечеря и набързо легна. Но тази нощ беше твърде тежка, пълна с безпокойни мисли, с лоши предчувствия и съмнения. В ума му се тълпяха спомени; той не искаше да мисли за тях и — виждаше ги. Такива нощи преживя той някога, при първото обяснение с Христина, после при годежа си с нея, нощта в навечерието на сватбата им, първите съмнения в жена си и накрая онази нощ, онази страшна нощ, когато за него нямаше вече тайна…
Той знаеше тези нощи; те бяха набелязали като черни междини всички върховни моменти от живота му. И тогава, както сега, той стоеше лице срещу лице с едно тежко решение и тъмна неизвестност — тъмна и опасна.
Тази вечер леля му пак го беше причакала дома и на вечерята дръзна да попита — срещал ли е Витана, говорил ли му е нещо той.
— Срещах.
— Е, какво?
— Утре ще видим — отвърна той неопределено.