Така беше. А на другия ден повика Дико и му съобщи — ще го женят.
Те бяха вън на двора. Дико отиваше към обора, нарамил голям празен кош. Стан го видя и повика.
Дико спря и загледа в недоумение брата си, но Стан повтори строго:
— Какво ме гледаш такъв, не чуеш ли — остави коша и ела тук, имам да ти кажа нещо.
Дико сложи коша неохотно при нозете и приближи. Минаха няколко мига, учителят гледаше мълчаливо брата си. Навярно той търсеше думи, съобразяваше, после сложи ръка върху рамото му и ласкаво продума:
— Слушай, Дико, знаеш ли, че ще те женим…
Дико трепна, загледа недоверчиво брата си, отдръпна се от него и избъбри троснато:
— Ами, ша ма жените…
Бедният момък, него бяха толкова пъти годили и женили на подбив, че той беше готов да се разсърди и от думите на брата си. Но Стан повтори вече строго:
— Разбираш ли какво ти казвам: ще те женим… ще ти вземем Елка, Витановата… Искаш ли я? Хайде върви сега в къщи при леля си, тя ще ти каже…
В това време откъм къщата се раздаде висок женски глас. Там беше леля им Петка; тя зовеше Дика. И Дико тръгна нататък, подвил глава и бъбрейки непрестанно:
— Ами, ша ма женят… Глей ко наумили…
Седмица подир това стана годежът, наскоро и сватбата. В семейството влезна трети човек. Още първите дни проличаха следите на грижлива женска ръка: стаите бяха почистени и наредени, къщата измазана отвън, основите украсени с черни ивици от сажди, както е обичай в този край, прозорците светнали, дворът разтребен, дори поправена беше част от оградата, която добитъкът беше изпочупил и отвлякъл. Няколко метра пред къщата Дико изгради с нисък плет от тънки пръти нещо като малка градинка; там Елка внимателно прекопа и приготви гнезда, дето щяха да се посадят напролет няколко малки овощни дръвчета и корени от различни цветя. Така дворът изведнъж разхубавя, оживи се, доби празничен вид. Изглеждаше, че там се възвръща пак тихата радост на детинството им. По цял ден се мяркаше низ двора стройната фигура на Елка — ту при пещта, ту до обора, ту на кладенеца, — но винаги мълчалива, загрижена. Дико също се промени, той сякаш възмъжа, почувства своите права на съпруг и господар в къщата и често се слушаше как говори нещо на Елка или на дядо Петра, как поръчва и нарежда неспокоен.
Учителят също беше доволен; той свикна скоро с промяната, а и залисан с грижата по Христина, не му оставаше време да довижда какво става около него. Така той почти не забеляза една малка случка, която през друго време би го много изненадала. Къщата им се състоеше от две стаи, една до друга, издигнати на около метър над земята. А до къщата имаше друга малка и ниска пристройка, зидана отпосле. Там беше огнището, на което готвеха, дрешникът, съдовете и сума още нужна и ненужна покъщнина. В тази малка пристройка открай време живееше Дико. След сватбата Стан предложи да се преместят Дикови в горната стая, която след смъртта на старите стоеше празна и им служеше нещо като гостна. Но Дико решително отказа; пръв път той така открито отхвърляше думата на брата си, дори, бог знае защо, разсърди се, наговори нещо несвързано и ядосан, излезе на двора. Елка не каза нищо. И младоженците останаха да живеят в старата пристройка.
Бяха вече първите дни на юни, овесите зрееха и край село вече се мяркаха тук-таме първите кръстци снопи. Настъпваше усилена полска работа, която увлече и учителя чак до есента. А после го чакаше краят на тежката история с Христина, който слава богу дойде, мина и замина.
3.
След развода затекоха пак сиви, еднолики дни. Стан пое отново работата си в училището — мълчалив и замислен, но почти спокоен. Отначало беше тежко — тежеше му хорското съжаление. Наистина всички, и свои, и чужди, бяха твърде внимателни, никой никога не спомена пред него нито дума повече за жена му, но той чувстваше и зад безразличните им думи, и зад мълчаливите поздрави, когато ги срещаше, че стои една скрита мисъл — и това го мъчеше.
Но след време свикна и прие пас старите си привички. Посещаваше редовно черква на вечерня и по празниците, дето още от времето на баща си помагаше като псалт, а понякога наминаваше пак и до кръчмата или общинската канцелария. Там обикновено срещаше стария свещеник, кмета, неколцина първенци от селото. Сядаше при тях, побеседваха за политиката, за училището, за селските работи или посевите и тръгваше мълчалив към дома си.
Сега, когато миналото оставаше всеки ден все по-далече, той почна да се вглежда наоколо, да се интересува от домашните работи, от семейството си. И онова, което първо извика у него жив интерес, дори безпокойство — беше Елка. Наистина още със стъпването и в къщата им той почувства, че тя вля една топла струя от радост. И не само за къщата — за самия него тя беше един близък, роден човек, който вижда и разбира болките му. Той ценеше грижите й и безпокойствието по него, ценеше братското съчувствие на погледа и. Те разговаряха рядко, често пъти за съвсем дребни, незначителни неща, но самото и присъствие навяваше в душата му сладка отмора, тишина и спокойствие.