— Аха — рекъл си той, — иде! А пипна ли едната вещица, няма да ми избяга и другата.
Но как се смаял, когато тя спряла до кладенеца, смъкнала кожата и се измила, когато златистите коси се разпилели по тялото й и тя станала такава хубавица, каквато той досега не бил виждал никъде по света. Просто не смеел да диша, но успял да провре главата между листата и гледал втренчено девойката. Внезапно клонът изпращял и в същия миг девойката навлякла кожата, побягнала като сърна, а понеже и месечината се скрила зад облака, графът я изгубил от очи.
Щом тя изчезнала, той слязъл от дървото и тръгнал с бързи крачки след нея. Не вървял дълго и видял в тъмнината две сенки да се движат по полянката; били царят и царицата, които отдалече видели светлината в къщичката на старицата, и се запътили към нея.
Графът им разказал какво чудо видял при кладенеца и те разбрали, че това е тяхната загубена дъщеря. Преизпълни от радост, продължили пътя си и скоро стигнали до къщичката. Мушнали глави под крилата си, гъските спели и нито една не мръднала. Тримата погледнали през прозореца и видели старицата, която седяла спокойно и предяла, кимала с глава и не поглеждала край себе си. В стаята било много чисто. Но от дъщерята нямало и следа. Гледали, гледали, най-сетне се престрашили и почукали тихо на прозореца.
Старицата, като че ли ги очаквала, защото станала и викнала радостно:
— Влезте, влезте, познавам ви.
Като влезли в стаята, старицата казала:
— Можехте да не вървите толкова дълго, ако преди три години не бяхте изгонили доброто си и мило чедо. Тя не загуби нищо от това, че три години трябваше да наглежда гъски; не се научи на нищо лошо и запази чистото си сърце. А вие сте наказани предостатъчно от страха, в който живяхте.
После отишла пред вратата и викнала:
— Излез, дъще!
Отворила се вратата и се явила принцесата с копринената си рокля, със златистите си коси и лъчезарните очи. Отишла при баща си и майка си, прегърнала ги и ги целунала. Всички се просълзили от радост.
Младият граф стоял близо до тях и когато го зърнала, принцесата станала червена като божур; сама не знаела защо. А царят казал:
— Мила дъще, аз раздадох царството си, какво да ти дам на тебе?
— Тя не се нуждае от нищо — рекла старицата. — Аз й подарявам сълзите, които изплака за вас; те са чисти бисери, по-прекрасни от морските, и струват повече от цялото твое царство. А като награда за службата при мене й давам къщичката си.
В този миг старицата изчезнала. Стените започнали леко да пукат. Всички се огледали и видели, че къщичката се била превърнала в разкошен дворец. Вътре имало царска трапеза и прислужници сновели напред и назад.
Приказката продължава още, но паметта на баба, която ми я разказа, беше отслабнала и тя не помнеше какво е станало по-нататък. На мен все ми се струва, че хубавата принцеса се омъжила за графа, двамата останали в двореца и живели щастливо до дълбоки старини.
Дали снежнобелите гъски, които живеели в двора на къщичката, били девойки (никой не бива да се сърди за това), които старицата прибрала при себе си, и дали те възвърнали човешкия си образ и станали придворни на младата царица, не знам, но допускам, че е така. Едно обаче е сигурно: старицата не била вещица, както мислели хората, а орисница, която правела само добро. Може би тя при раждането на принцеса я е орисала като плаче от очите й да падат бисери вместо сълзи. В днешно време това вече не се случва, защото иначе бедните хора много бързо щяха да забогатеят.