— Не съм — отговори Тел. — Махни се.
— Да научиш истината за всичко това, искам да кажа. — Каза Тел на Тел и този Тел, който стоеше на вратата на кабинката видя кръгове от бял прашец около ноздрите на оня Тел, който седеше в тоалетната. Явно не само пласираше, но и сам се дрогираше. Той бе дошъл да понюха малко кокаин, когато някой бе отворил вратата на кабинката и бе намушил молив в окото му. Но кой убива с молив? Може би само някой, който извършва престъплението по…
— О, нека го наречем импулс — каза Гумения с неговия дрезгав и беззвучен глас. — Световно известното импулсивно престъпление.
И тогава Тел — оня Тел, който стоеше на вратата на кабинката осъзна, че точно така се е случило, независимо какво би могъл да мисли Джорджи. Убиецът не бе погледнал под вратата на кабинката, а Гуменият бе забравил да заключи с райбера. Двата сливащи се вектора на съвпадението, които в други обстоятелства, щяха да завършат само със смотоляването на едно „Моля за извинение“ и бързо отдръпване. Този път обаче се бе случило нещо доста различно. Този път това съвпадение бе довело до едно импровизирано импулсивно убийство.
— Не бях забравил райбера — му каза Гумения с характерния си дрезгав беззвучен глас. — Той бе счупен.
Добре, тогава, райберът е бил счупен. От това нищо не следваше. А молива? Той бе сигурен, че убиецът го е държал в ръка, когато е отворил вратата на кабинката, но не като смъртоносно оръжие. Той го е държал, просто защото понякога човек е привикнал да държи нещо в ръка — цигара, връзка ключове, молив или писалка и си играе с тях. Тел си помисли, че моливът се е озовал в окото на Гумения преди някой от тях да осъзнае, че убиецът възнамерява да го намуши с него. След това, тъй като вероятно убиецът също така е бил негов клиент, който е знаел какво има в куфарчето, отново е затворил вратата, оставил е жертвата си седнала на тоалетната чиния, напуснал е сградата, добре, взел е нещо…
— Отиде в железарския магазин пет пресечки по-нататък и купи ножовка за метал — каза Гумения с неговия беззвучен глас и Тел изведнъж осъзна, че не вижда своето лице пред себе си, това бе лицето на около тридесет годишен мъж, който смътно напомняше за кореняците американци. Косата на Тел бе червеникаво руса, такава била отначало и косата на този човек, но сега бе станала черна, с твърди косми.
Изведнъж той осъзна и нещо друго — осъзна, по начина, по който човек осъзнава нещата в сънищата — когато хората виждат призраци, те винаги виждат първо себе си. Защо? Поради същата причина, заради която гмуркачите на дълбоко спират по пътя си към повърхността, тъй като знаят, че ако се изкачат прекалено бързо, ще получат азотни мехурчета и ще пострадат, а може би дори ще умрат, при това в агония. И в реалността има такива завои.
— Възприятието се променя щом веднъж преминеш покрай това, което е естествено, нали? — попита дрезгаво Тел. — И затова животът ми бе толкова странен напоследък. Нещо вътре в мене самия се подготвяше да се справи с… е, добре, да се справи с теб.
Мъртвецът повдигна рамене. От раменете му се посипаха умрели мухи.
— Ти ми кажи, Главо — ти имаш глава на раменете си.
— Добре — каза Тел. — Ще ти кажа. Той е купил ножовка, която продавачът му я загънал в торбичка и се е върнал. Изобщо не се е притеснявал. В края на краищата, ако някой вече те е открил, той е щял да разбере, щеше да има голяма тълпа около вратата. Така си е представил нещата. Може би и ченгетата са щели да са тук. Ако нещата са изглеждали нормално, той щял да влезе и да вземе куфарчето.
— Първо се опита да среже веригата — каза дрезгавият глас. — Когато това не стана, използва ножовката, за да ми отреже ръката.
Те се спогледаха. Тел изведнъж осъзна, че вижда тоалетната седалка и мръсните бели плочки на задната стена зад трупа… трупът, който най-накрая се превръщаше в истински призрак.
— Сега разбра ли — попита той Тел, — защо избрах тебе?
— Да. Защото си искал да кажеш на някого.
— Не. Самата история е истинско лайно — каза призракът и след това се усмихна с такава отчаяна злоба, че Тел бе обзет от панически ужас. — Но да знаеш нещо понякога е полезно… ако все още си жив, разбира се. — За миг той спря. — Ти забрави да попиташ твоя приятел Джорджи нещо важно, Тел. Нещо, за което той може би нямаше да бъде толкова честен и откровен.
— Какво? — попита той, но вече не бе толкова сигурен, че наистина иска да знае.
— Кой беше най-големият ми клиент от третия етаж в ония времена. Кой ми беше задлъжнял с почти осем хиляди долара. Кого бях отрязал? Кой отиде във възстановителен център в Роуд Айлънд и се излекува два месеца, след като умрях. Кой изобщо не би се приближил до белия прах днес? Джорджи тогава все още не бе тук, но въпреки това, мисля че той знае отговорите на всички тези въпроси. Защото той слуша какво говорят хората. Не си ли забелязал как хората говорят в присъствието на Джордж, сякаш него го няма в тоя момент?