— Разбира се — каза Тел, и отвори чекмеджето на бюрото си, за да се увери, че касетата на „Усмъртяващите ритми“, която не бе пускал от деня, когато му я даде Джанингс в края на миксинг-сешъна, бе все още там.
— И какво правиш сега? — го попита Джанингс.
— Търся си работа.
— Искаш ли отново да работиш с мен? Правя новия албум на Роджър Долтри. Почваме след две седмици.
— За Бога, разбира се, че да.
Парите щяха да бъдат добри, но имаше и нещо друго: след „Усмъртяващите ритми“ и шестте седмици на „Карате майсторите на клането“, да работиш с бившия солист — певец на „Ху“ щеше да бъде като да влезеш в топла къща в студена нощ. Какъвто и да се окаже като човек, той можеше да пее. А да работиш с Джанингс отново не бе толкова зле.
— Къде?
— В същата стара конюшня. Табори в „Мюзик Сити“.
— Можеш да разчиташ на мен.
Роджър Долтри не само че можеше да пее, но се оказа и сравнително приятен тип. Тел си помисли, че следващите три или четири седмици ще бъдат доста приятни. Имаше работа, имаше дял в производството на албум, който цъфна в класацията на Билборд под номер четиридесет и едно (а сингълът бе стигнал номер седемнадесети и продължаваше да се изкачва) и се чувстваше спокоен за наема за пръв път, откакто пристигна в Ню Йорк от Пенсилвания преди четири години.
Беше юни, дърветата бяха покрити със зеленина, момичетата отново носеха къси поли и светът изглеждаше едно доста приятно местенце. Тел се чувстваше страхотно в първия си работен ден на втория сешън при Пол Джанингс, до около 1.45 следобед. Тогава той влезе в тоалетната на третия етаж, видя същите гуменки, които някога бе видял под вратата на първата кабинка и всичките му приятни чувства изведнъж го напуснаха.
Не са същите. Не могат да са същите.
Въпреки това, точно същите си бяха. Празната дупка за връзки бе най-ясният елемент за идентифицирането им, но всичко друго бе същото. Съвсем същото — това включваше и положението им. Имаше една единствената реална разлика, която Тел успя да забележи: сега имаше много повече умрели мухи около тях.
Той отиде бавно до третата кабинка, „неговата“ кабинка, свали панталоните си и седна. Не се изненада, като откри, че необходимостта, която го бе довела тук, изцяло се бе изпарила. Въпреки това поседя малко, като се ослушваше за някакви звуци! Шумът на вестник. Прокашляне на гърло. По дяволите, поне някоя пръдня.
Пълна тишина. Никакви звуци.
Това е, защото съм тук съвсем сам, помисли си Тел. С изключение на оня мъртвец в първата кабинка.
Външната врата на тоалетната рязко се отвори. Тел за малко да изпищи. Някой отиде до писоарите и докато водата се изливаше там, едно обяснение хрумна на Тел и той се отпусна. Бе толкова просто, бе абсурдно и несъмнено вярно. Той погледна часовника си и видя, че е 1.47.
Редовният човек е щастлив човек, обикновено казваше баща му. Бащата на Тел бе мълчалив човек и това негово изречение (Почисти ръцете си, преди да очистиш чинията) бе един от малкото му афоризми. Ако редовността наистина означаваше щастие, тогава Тел със сигурност бе щастлив човек. Необходимостта да посети тоалетната го навестяваше по едно и също време всеки ден и той предположи, че може би това е вярно и за неговия приятел Гуменчо, който само че предпочиташе кабинка № 1, така както самият Тел предпочиташе кабинка № 3.
Ако ти се налагаше да преминаваш покрай всички кабинки, за да стигнеш до писоарите, щеше да виждаш в повечето време празни кабинки или с различни обувки под вратите му. В края на краищата, какви са шансовете едно тяло да остане неоткрито в кабинка на мъжката тоалетна за…
Той изчисли времето, когато бе за последен път тук.
… четири месеца, какво ще кажеш?
Никакъв шанс бе правилният отговор на този въпрос. Можеше да си представи, че чистачките не обръщаха особено внимание на почистването на кабинките — онези мъртви мухи бяха свидетелство за това, но те трябваше да проверяват през ден — през два зареждането с тоалетна хартия, нали? Но дори и да са пропуснали да го направят по една или друга причина, не трябваше да забравя, че мъртъвците издават страхотно зловоние, нали? Бог знаеше че това не бе мястото с най-приятен аромат в света — и след посещението на оня дебелак, който работеше от другата страна на коридора в Джанъс Мюзик миризмата бе почти непоносима, но със сигурност вонята на един труп щеше да бъде много по-силна. Много по-крещяща.
Крещяща? Крещяща? Господи, каква дума. А откъде да зная? Никога не съм помирисвал разлагащо се тяло през целия си живот.