— Пет ли? Четири са? Сбърка! Аз съм петият жабок, но направих вече скок. Четири са те без мен… Петият е днес спасен… Спущам се без парашут, че съм фокусник прочут. Целият съм аз от гума, купили са ме от ЦУМ-а.
Беше топъл летен ден. Чичо Владо бе на плажа, до жена си уморен се припича…
— Ще ти кажа, че Румянка този път край морето не лудува, другите деца крещят, тя тъгува ли, тъгува… Уж се къпе във водата, уж на пясъка играе, а стои сама горката. Много тъжна, тъжна тя е…
А Румянка все така с две-три мидички в ръка гледа, гледа към безкрая…
— Ачо, где си ти, не зная… — Трепна изведнъж горката и нагази във водата, че пред нея ненадейно сред пенливата вълна вижда кукличка една. Туй човече си е нейно! Ей вълната се протяга и на пясъка го слага…
— Ачо, Ачо, откъде ти при мене пак дойде?
И Румянка с две ръце пак притиска до сърце своя най-любим другар — Ачо, фокусника стар.
— Казах ли ти — мама рече, — Ачо бил е на разходка… Както се не губи котка, тъй и той се върна вече.
И Румянка се засмя, вече тя не е сама, радостно минават дните… Хвъркат чайки над вълните… Ачо, весел и надут, шепне в топлия й скут как се спусна от балкона, как надви дори и слона…