Добри Жотев
Гяволското
Докато натоварим, главата ми се замая от мириса на все още живата пролетна трева, а слънцето допря хребета на Буковски връх и неусетно хлътна зад него. Дядо хвърли поглед към заревото на заника и рече:
— Одъцнѝме!
„Одъцниме“ означава замръкнахме, но да сложа тази дума в устата му — ще приляга колкото луксозен фотьойл в селска соба.
Без да чакам покана, докарах воловете, които пасяха наблизо, приведох ги до ярема, пък те по навик сами напъхаха шиите си в него. Дядо проточи своето припряно „Диий!“, колата заквича между къртичините на окосената ливада и след малко навлезе в коловоза.
Когато заспускахме надолнището, старецът запуши с длани ушите си:
— Тууу, ама пищи тая пущина — претоварили сме я!
— Претоварили сме я — съгласих се и заоглеждах грамадата сено, под което не се виждаха главините на колелата.
Над Буковски връх заревото на заника излиня. В доловете се притаи здрач. Погледнах тревожно към най-дълбокия дол — Гяволско̀то! Докато слезем до него, щеше съвсем да притъмнее. Малък бях, още не учех, но и сега, ако се озова там по тъмно, ще ме блъсне откъм гърба някогашният суеверен страх.
Странно място! Тъкмо за дяволско сборище. Няколко пъпчасали от времето върби, край върбите живурка тънка рекичка, наоколо грамади от хълмове, обрасли с трънаци, глогини и диви круши. Гяволското нощем е тихо като дъно на пресъхнал кладенец. Стоиш, отникъде ни лъх. Само рекичката пърполи едвам чуто, потънала в някакви свои неясни сънища. И изведнъж по височините над главата ти закръжи: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х!
Това са листата на дивите круши, обезпокоени от ветреца. Но този ветрец не слиза до Гяволското. Неусетил полъха, възприемаш всичко като нещо безпричинно и до немайкъде злокобно.
Едвам затихне шепотът и някъде далече се проточи още по-злокобен човешки глас. Нощната улица не само не подозира колко неуместно е да вика тъкмо сега, а скрита от мрака долита с безшумните си криле още по-близо. Човешкият й глас прокобва вече над главата ти, по-ясен и страховит. В него се примесва внезапно оживялото ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х. Рекичката, стресната в просънищата си, онемява. Звездите се вторачват към дълбочината на гяволското и примигват изплашени. Месецът още по-изплашен се скрива зад изскочил отнякъде парцалив облак.
Може би наближава полунощ и гяволетините, така по нас наричат дяволите, ще пристигнат на своето сборище…
Стараех се да не мисля за ужасното място, но напусто. В паметта ми изскочи разправяна ми отдавнашна случка. Връщали се от Брезник група мъже. Улисани в приказки, не забелязали, че наближават Гяволското. Първанчо Кривото се ослушал тревожно:
— Трайте, бре!
Било тъмно, никой не можел да види очите му, но всички усетили неспокойствието в тях. Говорът секнал. Само нечий глас се троснал дрезгаво:
— Защо да траеме?
— Не чуете ли?
— Що да чуеме?
— Гяволетините сватба дигнали… Слушайте!… Гайда, тъпан, и-ху-ху!…
Мъжете притаили дъх. Накрая чули…
— Те ти сега — рекъл един.
— Убава работа — добавил друг.
Но Първанчо Кривото ги срязал:
— Ш-ш-ш-т!
Мъжете млъкнали като ударени през устата. Съществуваше поверие, че ако в такъв момент говориш, ще онемееш завинаги. Без приказки всички се отклонили вляво. Щели да пресечат коловоза, където сега се спускаше колата, за да заобиколят опасното място.
Но тъкмо тогава станало нещо непредвидено. Йоца, олигофрен по рождение, извърнал лице към Гяволското, изпъчил гърди и завикал колкото му глас държи:
— Ееее!… Че дойдем да ви оправим невестатааа!
— Еее… ааа — разбило се ехото по доловете и в същия миг секнали и гайди, и тъпан, и дяволското и-ху-ху…
Всички спрели, ослушали се, пак се ослушали — нищо. Мъжете добили смелост и заговорили развеселени:
— Я гледай, уплашиха се!
— Види се, от луд и гяволетините бегат!
— А бре, ора, защо да обикаляме? Сичките у куп набърже през гяволското, па това си е!
Така и направили. Едва ли не хванати за ръце минали през лошото място.
Днес ще си обясня случилото се с една масова психоза, родена от суеверния страх. Но в онова време, когато колата заскрибуца край стулените в тъмното върби, тази история скова челюстите ми.
Дядо свирна на воловете. Добичетата спряха, а той откачи завързания преди спускането синджир на задното колело. Не само че не беше необходим повече, но щеше да пречи — следваше стръмнина, която за да изкачиш, трябва да си помагаш с ръце.
Не смеех да погледна встрани. Беше подозрително тихо. Само на висина кръжеше: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х, и се долавяше далечен глас на кукумявка.
— Диий — наруши тишината дядо. Воловете потеглиха. Колата отново запищя, вдигна предница въз нагорното и спря. Старецът завика и заудря безпомощните добичета. От напрежение говедата опъваха шии. Предните крака се подгънаха, та чак коленете им опряха коловоза, но колата не помръдна.