Тогава дядо подпря задното колело с камък, върна животните малко назад, за да не държат товара на шиите си, отстрани се и рече спокойно:
— Я, гяволетините се уплетоха у спиците!
По тялото ми юрна мравуняк. Но старецът не ме и погледна. За него гяволетините бяха нещо като домашните животни — трябва да знаеш как да се оправяш с тях.
Най-напред се обърна на изток и свали кожената си капа. После вдигна ръка и събра пръсти.
— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!
И пак същото до три пъти.
От върбите излетя птица и потъна в мрака. Месецът увисна също размахан сърп над главата ми. Страхът ме поде и не разбрах кога съм притичал и спрял до дядо. А той спусна ръце и продължи:
— Отче наш, иже есих на небесах…
Не изпусна нито дума от молитвата. Каза я бавно, отчетливо, с пълна вяра в силата й. Сетне отново събра пръсти:
— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!
И пак до три пъти. Веднага след туй наложи капата, взе остена и гласът му прозвуча ясно и уверено:
— Диий!
Воловете огънаха гърбове, забиха копита в пръстта и с потръпващи колене извлякоха товара.
По-нататъшният път беше сравнително по-равен. Старецът даде почивка на животните и чак сега се вгледа в мен:
— Ти да не си се нещо уплашил?
— Уплаших се — отвърнах.
— Нема от що да се плашиш — гяволетини като гяволетини. Айде да се качиме на сеното!
От грамадата сено виждах как под нас се поклащат призрачните рога и гърбове на говедата и малко се успокоих. Но дядо току-що седнал, задряма. Почувствах се сам и отново ме навести страхът. В главата ми се завъртя още една от многото истории, свързани с гяволското. Пак било по тъмно. Минал старец другоселец през страшното място. Колата му била натоварена с чували брашно. И този път „гяволетините се уплели у спиците“.
Не бил като дядо човекът — уплашил се, зарязал всичко и излазил по стръмнината. Воловете постояли, докато рогатите си намерят занимавка, по-интересна от спиците, изтеглили колата и застигнали седналия да събере мислите си другоселец. Като видял добичетата, човекът се поуспокоил, седнал на чувалите и продължил пътя си.
Но някъде из местата, където се намирахме сега, старецът дочул да мечи яре. Повзрял се в посоката, откъдето идвало меченето, и повикал животното. Из мрака изскочило черно яре и се метнало на чувалите при него. Човекът помислил, че ярето е от нечие стадо и както всеки селянин му се зарадвал. Дори започнал нежно да го кори:
— Защо си се отцепило от дружината? Видиш ли колко е лошо само из тъмнотиите, а?
Накрая съвсем се умилил и го замилвал по главата:
— Дединото яренце! Дединото яренце!
В този миг ярето извъртяло глава, облещило се насреща му, отворило уста, та чак зъбите му белнали, и закрещяло злъчно, като да му се подкривя:
— Дедин-ното ярен-нце!… Дедин-ното ярен-нце!
Ужасѐн, старецът вдигнал остена, но още преди да го стовари върху ярето, то изчезнало, а остенът ударил в натъпканите с брашно чували.
Случката завършила трагично за другоселеца — оттогава десницата му останала неподвижна и с времето изсъхнала. Осакатял човекът.
Представях си тая ужасия, пригушен в сеното, и изведнъж ми се причу мечене. Задърпах задрямалия старец:
— Дядо! Дядо!
— Що ти е, бре?
Не посмях да му кажа за меченето, та смотолевих:
— Ти спиш, а я не можем сам да карам воловете!
Дядо се прозина:
— Нема да ги закачаш — они си знаят!
Издума това и пак затвори очи. Не го оставях да заспива:
— Дядо, има ли гяволетини?
— Е па, има — отвърна той и отново се накани да подремне.
Но аз не мирясвах:
— Има, кажеш?
— Има, я!
— Има, ама я ги не видех! Се у спиците гледах — немаше нищо!
Старецът се прозина още веднъж, подвикна на животните, които залюшкаха по-живо сумрачните си рога, и рече:
— Дѐте, светът не е само това, що се види…
Затърсих очите на стареца в тъмното.
— Дядо, защо лъжеш! Това, що се не види — не-го го нема!
Дядо се замисли.
— Не е така! Ветърът, що духа, видиш ли го? Окне некой от рида — чуеш го, ама гласа видиш ли? Некому домъчнее, на очите сълзи, а мъката, що тия сълзи изкарва, видиш ли я?
Доводите на стареца съвсем ме слисаха. Поисках да продължим разговора, но той беше заспал дълбоко. Опитах да го събудя. Напразно.
Стана ми много страшно. Вторачвах се ту в трънаците, ту в звездите, ту в сърпа на месеца. Но света мълчеше, уж видим, пък видим, колкото да крие невидимото…