Така че ако не разделяме художествения автор, когото и самият Флобер единствено зачита, от неуморно изказващия се ценител, творческото дело на писателя би се оказало значително по обем.
Гюстав Флобер е роден в 1821 г. в Руан в семейството на заможен лекар. В живота му няма особени външни събития. Завършва лицей в родния град, следва право в Париж, преживява обществените проблеми на Юлската монархия и бурните години преди революцията от 1848 г. горе-долу в позицията на Фредерик Моро от „Възпитание на чувствата“ — не индиферентен към политическите събития, дори увлечен, но не привързан докрай към нечия страна. Не успява да завърши право поради силна нервна криза (1844 г.). Същата година баща му купува малкото имение в Кроасе на Сена, където писателят се установява с майка си и своята племенница. С малки прекъсвания преживява там почти до смъртта си, осигурен от неголяма рента. Материални затруднения го сполитат едва в последните години, след като продава имението, за да погаси дълг на съпруга на своята племенница.
С внушителна фигура и открит поглед, с отривисти движения, холеричен, Флобер е човек на силните чувства и крайните решения. Всеотдаен и конфликтен, същевременно стеснителен и неуверен в себе си, той дълго пази любовното чувство като нещо свято. Едно юношеско вълнение му остава за цял живот — смята се, че то е запечатано в романтическата любов на Фредерик към госпожа Арну във „Възпитание на чувствата“. (Изглежда, единият от големите извори на Флоберовия песимизъм е в областта на чувствата.) Друга романтична любов, с писателката Луиз Коле, продължила осем години, завършва с разрив. Останала е голяма преписка, която разкрива единното същество на Флобер, неразделящо любовта от интелектуалните страсти. Отношенията с близките му приятели също не са особено гладки. Единствен поетът Луи Буйе не подхранва засилващия се с годините песимизъм. Разбира се, Флобер има именити литературни приятели. По-рано Сент-Бьов, по-късно Жорж Санд, Едмон Гонкур, Тургенев, Зола, младият Мопасан, когото напътства, Доде, Иполит Тен — това са хората, които го разбират и следват и които той обича. Участието в т.нар. „кръг на петимата“, в започналите през 1874 г. събирания в кафене „Риш“ на Флобер, Едмон Гонкур, Тургенев, Зола и Доде продължават до смъртта му.
Важен момент в живота му са двете големи пътувания — едното в Ориента и Гърция (1849—1851), второто в Тунис (1858) при подготовката на „Саламбо“. Но бидейки интроверт, който търси съвършенството в дълбочина, нему повече подхожда уседяването. Пътуванията само го убеждават, че човекът навсякъде е еднакво несъвършен.
Политическите и обществените му възгледи трудно могат да се представят в един цвят. Като всички романтици и реалисти на френския деветнадесети век той мрази буржоазията. Стендал и Балзак обаче имат политически идеал — мразейки Реставрацията, Стендал гледа назад към Наполеоновото време, мразейки Юлската монархия, Балзак гледа към Реставрацията. Идеалът е в миналото, това е характерно за цялата романтическа епоха. Флобер не намира опора нито в реалното минало, нито в идеалното бъдеще. Той преживява фабричната революция, вижда раждането на железницата, пролетаризирането на масите. Несправедливостта на социалния строй, бързите промени, невъзможността да се мисли за света постарому, всичко това се смесва за него в болезнена морална проблематика. Онова, което твърди Огюст Конт с положителен знак, че буржоазният строй е върхът в развитието на човешката цивилизация, за Флобер е също истина, но с отрицателен знак — буржоазия, това е цялото съвременно човечество, това е пошлост, глупост и ограниченост. Както и при неговия връстник Бодлер реалната отрицателна позиция спрямо политическия ред в епохата на Втората империя е укрита в индивидуалистичен бунт спрямо буржоазната цивилизация. В оптиката на бунтуващия се индивидуалист, дребен буржоа, е отразена точно действителната физиономия на предприемчивия капиталист, на финансиста-спекулант („Възпитание на чувствата“). Флобер обаче не разбира нито революцията от 1848 г., нито Парижката комуна. Когато се налага да отстоява обществена позиция, той е непоследователен. След процеса за „Мадам Бовари“ писателят се оказва между враговете на културната политика на Наполеон III. След публикуването на „Саламбо“, макар и без да проявява раболепие, той приема познанството на императора в салоните на неговата родственица принцеса Матилд. Обявяването на Френско-пруската война посреща с недоволството на пацифист. По-късно бива обхванат от шовинистичната вълна, заявява, че желае да воюва, записва се доброволец. Поражението на Франция дава нова храна на песимизма му срещу цялото човечество. Без да бъде монархист, той смята републиката след 1870 г. за по-лоша от монархията.