В последния етап от творчеството си Флобер се обръща отново към тесния човешки свят. Освободил се от напора да го съди и формулира генерално, респективно от това да се тормози от неговата безсъбитийност писателят прави опит да го изобрази позитивно. Става дума за недовършения роман „Бувар и Пекюше“. Тази книга е отчайващо безсъбитийна — низ от абсурдни неуспехи на двамата герои, решили да обхванат всички достижения на човешката цивилизация. Според неизпълнения замисъл, провалили се във всичките си начинания, Бувар и Пекюше се завръщат към своята първоначална професия писарството, за да се отдадат на съвестно преписване. Единствено това може да се прави успешно. Какво ще преписват те? Баналностите, нужни на човека, във всекидневното му общуване. Какви баналности читателят може да разбере от есето на Мопасан, включено в този том, както и от „Речник на готовите истини“, който ще бъде включен в четвъртия том на нашето издание. Разбира се, в романната канава на „Бувар и Пекюше“ продължава да действа тоталният песимизъм на Флобер — всяка дейност е абсурдна, човешкият свят е безсъбитиен, за него не може да се повествува, единствената възможност е да се описва съвестно. Пределна откровеност, която поставя под въпрос не само битието на романа, но и на художествената литература. Нищо чудно, че Джойс се е учил от „Бувар и Пекюше“ за своя „Одисей“.
Но нека се опитаме да разберем антироманната тенденция в „Бувар и Пекюше“ (да я осъдим е къде по-лесно!). Неуморим читател, жив ум и точен наблюдател, Флобер е изправен пред много по-обемен свят от този, който наблюдават Стендал и Балзак. Разширени са границите на човешката обществена дейност, на познанието, на инструментите и вещите, на отношенията. Човекът Флобер се укрива, за да се спаси от трудно обозримата разширяваща се човешка вселена. Той отрича нейната ценност, спасява се по този начин от нуждата да я обясни по-конкретно. От друга страна, изпитва любопитство към разнообразието, развива невероятен усет за отделното, успява да постигне материи дотогава недопускани в литературната проза. На общия песимизъм в „Бувар и Пекюше“ се противопоставя в контрапункт съвършената стегната фраза, позната ни от „Мадам Бовари“, но далече не вътрешно тъжна и суха, а бодра, улавяща обекти, вещи, дейности, конкретни човешки състояния. „Бувар и Пекюше“ може да служи за наръчник на занаята на реалистическия писател. Понеже гледа повече към света на човека, отколкото към човека, въпреки общата тъжна идея настроението в романа не е унило. Човекът е във вещите, в дейностите, за тях и с тях. Сам по себе си той е само комична схема. Бувар и Пекюше или напълно си приличат (и двамата са написали имената си на шапките, и двамата работят като писари, и двамата се интересуват от всичко), или напълно се различават. Това е каламбур, с който се поставя под въпрос възможността да се мисли добре за човешката индивидуалност, реалистически предел, в който е отречен реализмът. Дали настроението в романа е комическо или сатирическо? Във всеки случай делнично и кротко героите си споделят същото, което чува Антоний от сатаната-изкусител в „Изкушението“ — светът е непознаваем. Нима осеяна с всякаква литература стаята на Флобер не е изглеждала като описаната в романа стая на Пекюше? Колебаем се, зачитайки се в тази книга-протей, да решим къде започва горчивият самоанализ и до каква степен тоталният песимизъм противоречи на плуралистичната радост от разнообразието. Защото ни се струва, че от време на време и Флобер прилича на своя Пекюше, който прекарва блажени часове в сортиране на семена и поставяне на етикети. Може би в позитивизма на описанието е изходът от песимизма на обяснението.