Днес не можем да приемем два пункта от блестящото есе на Мопасан за Флобер — идеята, че демокрацията унищожавала вкуса към артистизъм на формата и упоритото твърдение, че Флобер не е реалист. И в двата случая Мопасан абсолютизира конкретности — недоволството от съвременната нему буржоазна република, която се опитва да санкционира естетически, и лошите чувства към школата на Шанфльори и Дюранти, употребила първа понятието реализъм, за да означи новата позиция на своята проза. Флобер наистина няма нищо общо с тази школа. Той се чувства свързан с романтическото течение, с онова, което се смята за изкуство във френския деветнадесети век. Много по-късно понятието реализъм придобива днешното си значение и много по-късно критическите реалисти Стендал, Балзак и Флобер се отделят от фона на френския романтически роман. Край тях има и други, които могат да се нарекат реалисти от съвременна гледна точка. Но така или иначе, френският критически реализъм е преплетен с френския романтизъм в тематично отношение, та дори и като поетика. Ако в края на краищата се обособява като нещо ново и друго, това става не в спорове около съдържание и проблематика. Романтизмът разширява дотам обхвата на литературно наблюдавания свят, че от романтическа гледна точка новите теми в романите на Балзак се смятат напълно допустими. Тематичната революция се извършва с повече брожения в живописта — всъщност Коро, Курбе и Миле извеждат обикновения човек и всекидневието в областта на изкуството. Мюрже и Шанфльори са повече следовници. Големите спорове протичат по линия на откриване на нов романен език. Единствен Стендал си позволява да се бунтува срещу традиционното красиво слово и да пише просто, с мисловна яснота, която на неговите съвременници се струва грозна. За да се различи от Шатобриан и романтическата школа, той се нарича „романтицист“. Когато в прочута статия по случай излизането на „Пармският манастир“, хвалейки се за всичко друго и като никой друг разбирайки неговия реализъм, Балзак го порицава за стила му, Стендал отговаря не без чувство за хумор, че книгата му би имала успех, ако госпожа Санд би я превела на френски, но в този случай неговите два тома биха се превърнали в четири. „Аз пиша лошо поради преувеличената си обич към логиката“, казва Стендал в отговор на Балзаковото твърдение, че пишел лошо като Дидро, който не бил писател.
В тези дебати става дума за нещо отвъд услаждането на слуха. Флобер изпадал в бяс, когато споменавали за Стендал и сам на свой ред смятал, че Балзак не пише особено добре. Защото смятал, че творбата се ражда с трудно откритата уникална езикова форма, с един стил, който се налага от самата нея. В това, отношение реалистите Стендал и Балзак не му приличат. Стендал обича истината, но няма пред вид истината на творбата, а някаква обективна истина, на която творбата служи. И за Балзак творбата е средство, тя не може да има своя истина. Стилистиката й зависи от една традиционна представа за добро оформяне. Това на свой ред се оказва свързано с възгледа, че литературата способства за оправянето на света. Затова и основните герои на Балзак и Стендал са изключителни личности, които се врязват в обикновеното и делничното. За Флобер изключително може да бъде само мнението, героят е средно положение, типичен в този смисъл, че се среща реално често. Оттук следва фактът, че конфликтът в реалистическите романи на Флобер не е между представители на социални среди, между герой и общество, а вътрешен конфликт между представата за действителност и самата действителност. На пръв поглед това е прословутата романтическа колизия. Пазейки се да бъде на страната на герой или действителност, Флобер превръща тази колизия в средство за стереоскопично виждане на човешкото същество. Дегероизирането помага на писателя да възприеме човека като сложен психологически комплекс. Вярно е, че в усилието да свърже това усложнено същество с една сложна външна действителност той не успява и губи както човека, така и действителността. Това доказва колко фина е материята на реализма, колко изложена е на опасността да се провали в своята противоположност. Колкото до самия факт, не се колебаем — Флобер е реалист.