Флобер естетикът е нещо друго. Не бива да го използваме с пълно доверие, когато тълкуваме реалиста и художествения автор. Вярата, че поезията е толкова точна, колкото геометрията, че романистът трябва да се вдъхновява от метода на естествените науки, че голямото изкуство е научно и безлично, тези идеи са имали добро последствие за писателското трудене на Флобер. Последствието им за теорията на натурализма е друго, както и за съвременната писателска практика. Флобер служи за модел на големите романисти на 20-и век, които също като него проучват щателно, преди да се заемат с творбите си. Всички тези възгледи водят до промяна в статуса на писателя. С фигурата на Флобер писателството се превръща от дар свише и обществена мисия в труд. Парадоксално е, че тъкмо Флобер, който ненавижда своето икономически настроено време, допринася за това ценността на писателското дело да се измерва с количеството труд, изразходвано за създаването му.
Във възгледите на Флобер омразата, която разделя артиста от буржоата, върви ръка за ръка с нуждата творецът да се откъсне от света. Ненавистта към буржоазията била начало на добродетелта, художникът бил гладиатор, който развличал публиката със своята агония. От друга страна, Флобер заявява химнически: „Да оставим империята да върви по своя път, да затворим вратата, да се изкачим по-нагоре в кулата от слонова кост, колкото се може по-близо до небето.“ Затварянето е необходимо, защото писателският труд е подвиг на мъчно постигано съвършенство. Щом светът съществува, за да бъде описван, писателят трябва да бъде вън от него. Едва с отделянето от света става възможно истинското му преживяване. Това е по-късната позиция на Пруст, но тя се подготвя във възгледите и поведението на Флобер, който бяга от света, но настоява, че външната действителност трябва да влезе в нас, да ни накара да крещим, за да я опишем добре.
Измежду всички негови възгледи тези за отношението на писателя към стила се оказват най-дейни в сетнешната история както на реализма, така и на модерната нереалистическа проза. Разбира се, влияние в тази насока оказват и художествените творби на Флобер. Изказвайки се по тези въпроси, той е значително по-догматичен, отколкото в практиката на творческото си дело. Естетикът фанатично вярва в единственото възможно добро оформяне на художествения текст, ратува за абсолютно покриване на форма и идея. Формата е модус на съществуването на идеята. Да се твърди, че там, където няма форма, няма и идея, означава да се полага грижа за битието на идеята. Голямата реалистическа литература след Флобер дължи на него тази важна естетическа позиция, че правдата не е само неутрален факт, но като художествена действителност, и трудно постижима техника („Какъв механизъм се съдържа в простотата и колко много уловки са необходими, за да бъде човек правдив.“).
Но има и друга възможност за тълкуване и реализиране на възгледите на Флобер за стила. С твърдения като това, че „стилът е единственият начин да се виждат нещата“, бива очертана посоката на съвременния модернизъм — правенето на изкуство става единствено достойно човешко занимание, стилът — равностоен на мировъзприятие. Още по-ясно звучи този глас в следното изказване: „Какво ми се струва прекрасно, какво бих искал да създам — книга без външна връзка, която би се държала сама о себе си, от вътрешната сила на своя стил… книга, която почти не би имала сюжет или най-малко в която сюжетът, ако е възможно, би бил невидим.“ Ето и другата амбиция на съвременното модерно изкуство — създаването на абсолютно чиста, независима от нищо творба. В порива си Флобер достига до отрицание на самата литература. „Бих искал нещо, което не се нуждае от изразяване, нито от форма, нещо чисто като парфюм, силно като камък, неуловимо като песен.“ Отвъд всички отделяния от света и всички спасявания в чистотата на творческия акт се явява друга действителност, нетворена и неоформена, в чието същество духът и материята са идеално слети. Това е последната дума на пределно откъсналия се от творческото дело идеал, в който парадоксално се срещат стремежът към съвършенство и отричането на възможността да се твори. И в това отношение Флобер е предтеча на модерния двадесети век — в съпътстваното от съмнение фанатично служене на изкуството.