Дончо Цончев
Хадайет
Работата вървеше така, както в другите случаи досега: блокът растеше и се променяше всеки ден. Грозните панели се скриваха под фина мазилка, балконите се сдобиваха с красиви решетъчни парапети; тръгнаха дограмаджиите, после джамджиите и ветровитите дупки тутакси замирисаха на уют. Скоро всичко щеше да бъде завършено, войниците щяха да бъдат преместени и нищо особено нямаше да се запомни оттук. Един строеж повече. Един период от службата по-малко. Животът на редника Хадайет Исмаилов тече в своето русло и постепенно отминава.
И тъкмо сега се появи момичето.
Беше хубав майски следобед — долу градинарите изравняваха терена и засаждаха теменуги. Шарена група от бъдещите обитатели на блока спря за малко край тях и после тръгна по стълбището нагоре.
Това беше пети или шести път, когато редникът Хадайет Исмаилов посреща бъдещите обитатели на стаите, които бе зидал и мазал. Винаги имаше нещо много приятно в това. Въпреки че се виждаха за пръв път — и в много случаи и за последен, — той ги чувствуваше едва ли не стари приятели. Смееше се, разговаряше, водеше ги и им показваше. Та той беше пял на тези зидове, между които щеше да мине животът им. Ръката му беше опипала всяко кьоше. Хората разбираха това и също го чувствуваха близък. Имаше даже един, който после покани войниците на обед — така осветиха жилището, което получи.
Хадайет мислеше за това и в момента, когато поредните бъдещи обитатели идваха полека нагоре, оглеждаха се и разговаряха.
Усетил ги зад гърба си, той пусна мистрията в коритото, свали си ръкавиците да запали цигара и се обърна.
Тогава я видя. Тя беше руса, едричка, гледаше към тавана.
Някой му каза „добър ден“, той също каза „добър ден“ или помисли, че трябва да каже — зяпаше момичето и не се сещаше, че за да се запали цигарата, човек трябва да драсне клечка кибрит.
Попитаха го нещо, отговори им. Дойде Иван с една талпа, той също зяпна в момичето и остана неподвижен на мястото си.
Много време след това Хадайет се питаше: минута ли бе траяло всичко това или час? Сега ли виждаше за пръв път момичето или го знаеше още от… още от началото? От кое начало? Сънища, филми, фантазии?
Групата продължи по етажите, редникът Хадайет Исмаилов стоеше с кибрита в ръце и с незапалената цигара в устата. Като по вътрешна, тайна заповед всеки от войниците зяпваше момичето с отворена уста и оставаше така, докато изчезне от очите му.
Цял ден за това се говореше после. Майтапиха се, цъкаха с езици и надаваха резки, привидно безпричинни викове.
— Страшна работа! — каза Иван вечерта, когато се бяха измили, а споменът за момичето още по-яко се запечатваше у всекиго.
И нямаше какво да се прибави.
Като болест легна в Хадайет надеждата пак да я види. Дните хвърчаха, работата към края не се усещаше — едното му око от сутрин до вечер отскачаше надолу към улицата, откъдето тя беше дошла. И когато отново я зърна, сърцето му се засили изведнъж.
Този път успя да си запали цигарата. Каза ясно „добър ден“, като гледаше нея. Те пак бяха няколко души мъже и жени — пак така оглеждаха и си говореха. Когато продължиха по етажите, Хадайет тръгна след тях.
— Шумно ли е много? — попита момичето изведнъж, като се обърна към него.
— М… моля? — успя да каже Хадаейт.
— Чува ли се много шум от улицата през деня, това питам.
Той си пое дъх. Опита да се усмихне, нищо не излезе. Каза:
— Не мога да ви помогна по този въпрос.
Момичето се разсмя. И стана десет пъти по-хубаво. Отрони:
— Защо?
— Ами машините не спират и от тях други шумове не се чуват — каза войникът с варените дрехи. — Виж, вечер е тихо. Много даже. Щом спрем машините, и става съвсем тихо.
Момичето кимна и продължи с другите.
Хадайет искаше всичките да прегърне.
Вечерта я сънува: как идва по улицата, как му говори и се смее. И той се смя с нея насън и сума неща от строежа й обясни. Щеше да се побърка от радост.
През деня едното му око отново потече надолу към улицата — вечерта отново сънуваше. Работеше като луд. Имаше два пъти повече сила от обикновено. От време на време изръмжаваше няколко нежно заканителни думи.
При третото идване тя му се усмихна още от стълбището и му каза веднага:
— Здравей!
Идваше му да хвръкне. Буквално да литне, подобно на майстор Манол, та ако ще не трион, а две бичкии да е забравил под мишниците си.
Оказа се, че момичето ще живее в този апартамент, където той сега работеше.
— Никак не е шумно — каза й Хадайет. — Аз проверих.
— Така ли?
— Да. На обед, като спрем машините, се ослушвах. Тихо е. Даже пилета пеят в това дърво.
Войникът с варените дрехи показа в прозореца тополата, чиито млади листа леко трепереха.