Момичето извади от чантата си друга чантичка, от нея пък извади цигара. Хадайет се хвърли с кибрита.
— Мерси — каза тя и се усмихна.
Той си помисли, че усеща дъха й. Беше ужасно горд, че не му се разтрепераха ръцете, докато й поднасяше клечката. Само пламъчето (завинаги го запомни) се разигра подобно на тополов лист, като да не знаеше какво толкова, боже, да направи с краткия си живот.
Не й каза, че нарочно, няколко пъти бе спирал машините, да провери дали е тихо. Не й каза (а беше си мислил, че е възможно) как я сънува почти всяка вечер. Съпроводи я с очи, докато я изгуби отново, и после се плесна по челото.
Значи тя тук ще живее… Хадайет оглеждаше апартамента с нов, съвсем друг интерес. Ще си спи тука. Ще се съблича, ще се къпе. Ще си реше косата, ще си лакира ноктите и ще си тананика. Тук. Между тези стени.
Бачкаше като звяр и едновременно с нежност. Пееше, та се чуваше през три улици надалеч.
Тъй вървяха нещата още една седмица, докато се появиха и инвеститорите. Почна чистенето. Заговори се за преместването. И всичките тези толкова естествени неща се трупаха в душата на Хадайет като необикновена мъка и отчаяние. Утричка ще ги дигнат и той вече няма да я види. Никога.
Всички минувачи долу по улицата го дразнеха — бяха виновни с това, че са те, а не тя. Той знаеше, че е глупаво тъй да се мисли, но раздразнението си оставаше. Когато дойде денят да се местят, Хадайет ходеше като разярено животно. Всичко му беше накриво, накрая напсува наум и момичето, та го прати по дяволите. Но когато за последен път огледа апартамента, разбра окончателно, че с думи и с мозък на тези неща нищо не може да се направи. Момичето си стоеше непокътнато на мястото, на което се бе настанило първия път — вътре в него, — и се усмихваше. Излизаше от банята, влизаше в кухнята, ровеше чантите и чантичките си и дъхът му се пръскаше навсякъде като дъха на майска поляна — иди да се криеш, ако нямаш работа, от това.
— Тая те разболя, майка му стара — каза Иван, който безшумно бе влязъл.
Хадайет не се обърна.
— И аз веднъж така, братче, ама…
Иван не се доизказа. Веднаж така. Глупости. Кой знае собственото ти така? И няма братче в тия работи, братче. Това искаше да обясни Хадайет на приятеля си, но не бе свикнал така да се изразява.
— И все пак, да знае — въздъхна Иван, — ние им оставяме по един спомен за цял живот. От ръцете си.
Той беше прав. Те тук щяха да изкарат живота си, между тези стени. Стените от ръцете на войниците във варени дрехи. Малко ли е това?
Една дълбока въздишка се откъсна от гърдите на Хадайет. Наистина, той беше направил по-голямото от една усмивка, разбира се. Така беше. Честта и гордостта се полагат на него, а не на момичето.
Мъката трябваше вече да се разкарва, животът беше пред него, занаятът му златен — какво повече иска?
Войникът въздъхна още веднъж, извади цигари да почерпи приятеля си, който беше прав за спомените, оставащи от ръцете им завинаги, той беше съвършено прав, разбира се — на толкова хора да оставиш дом от ръцете си, кое, наистина, е по-голямото?
Прав беше Иван, прав беше, разбира се, повтаряше си Хадайет мълчаливо, докато търсеше кибрита по джобовете си.
А през това време окото му се отместваше още по-мълчаливо в прозореца, край тополата, в чиито клони пееха пилета, чиито млади листа трепереха подобно пламъчета, всяко за своя отделен живот, отместваше се неудържимо окото — да се вторачи в пустата улица и дълго, дълго да остане така.