Хаджи Ахил, капитанинът, ученият човек, изобличителят на пороците на века, философът, който беше досега извадил хилядо зъба и обръснал безчет бради; който не клатеше шапка никому; който се не боеше от никое человеческо същество освен от кучето на Фачка Гущерът, и то когато беше отвързано само, и от лудия Христакя, който хвърляше камъне въз него; хаджи Ахил, казвам, който не се уплаши от нищо в живота си, да, освен от убийството, което произлезе в букурещкото театро-сега, пред тоя прост ага, пред снопа дрянови тоеги — о ужас! — потрепера, уплаши се! И великите хора понякога са осъдени да изпитат сред някои големи катастрофи чувството на страха!
Но нека додем до края на тая критическа минута.
И тъй, хаджи Ахил трепереше.
Агата го погледна усмихнато.
Хаджи Ахил се опули.
Агата му подаде емфието си.
Хаджи Ахил взе с два пръста.
Агата му скимна да седне и кихна.
Хаджи Ахил кихна и седна.
Агата му каза:
— Кузум, хаджи!
Хаджи Ахил отговори:
— Буюр, беим!
Агата отвори зеленото ковчежче, извади една лира и я подаде на хаджи Ахила.
— Това ти праща одринският паша… бакшиш.
— Бакшиш?!…
Хаджи Ахил мислеше, че бълнува.
— Бакшиш, задето си излекувал зъба на децата му — каза пак с усмивка достойният человек.
— Аз?
— Писал ми е още да ти поръчам да му проводиш от същия лек, да се намери, когато трябва…
— Не мога, ефендим.
— Как, свършил ли си го?
— С кола имам от него, но…
— А кажи защо?
— Ефенди, моят лек е: страх!
И той му разправи работата… Агата се много смя.
Подир тоя благополучен изход из страшните душевни безпокойствия и неизразими мъчения, в които го беше хвърлил видът на злочестите дрянови вейки, хаджи Ахил амаше право да се поразвесели със спокойна съвест. До вечерта той успя да унищожи с една кръгла разходка го кръчмите половината лира — и като человек, който цени всичката високост на признателността, не забрави да пие няколко пъти и за здравето на великодушния зъб… Тая вечер между другите приключения се ознаменува още с един бой, който хаджи Ахил даде на достойната баба Ева.
Няколко думи за другарката на нашия герой. Нейното име не беше Ева и тя не беше още баба. Хаджи Ахил й беше дал тая титла вероятно по някои библейски възпоминания — нека и аз тъй да я наричам… При всичките удари, с които хаджи Ахил я надаряваше от време на време, това никак не им бъркаше да бъдат образцови съпрузи. Хаджи Ахил биеше баба Ева не че тя заслужаваше това или че той я мразеше, но само и само да й наумява, че той е мъж, а тя е жена. Но баба Ева не мислеше за благоразумно още да повдига женския въпрос у нас и да дигне знамето на емансипацията на жените.
Прекрасна жена! Тя никога не му отвръщаше с лоша дума. Щом го видеше, че иде пиян, което впрочем, за честта на хаджи Ахила, ще призная, се случваше само в понеделник и в сряда и във всичките неделни празници, тя гледаше да вземе положение отбранително или недостъпно, като туряше между него и себе си дебелия зид, който делеше кафенето от съседния двор; там тя намираше прибежище, додето му минеше охотата да й заяви своите привилегии на мъж. Но ако не успееше да стори това, тя снасяше с покорство тежките псувни н още по-тежките юмруци на хаджи Ахила. Както той, и тя имаше своята философия за отношенията на мъжа и жената в социалния и домашен бит. Тя имаше вече доволно опитност в съпружеския въпрос, забравих да ви кажа твреме, че баба Ева сега води втори мъж. Покойният Митрофан, бог да го прости, беше я привикнал вече да пренася безропотно господството и юмруците на мъжа… Тя нямаше защо да жали Митрофанча; той към нея не беше разговорлив, освен когато й говореше псувни; не беше щедър, освен когато й даваше юмруци. Нямаше за какво да го сравнява с хаджи Ахила. Какъвто оня, такъв и тоя. Тоя поне я биеше не от неразбранщина или от подлост, а за принцип, за да докаже една евангелска истина.
— Ех, да ги порази, такива са всичките мъже… — разсъждаваше философски достойната баба Ева.
Но тя го обичаше. Тя му беше предана. Помагаше му в кафенето, подаваше огън за чибуците, вареше кафе, когато той бръснеше, и понякога се намесваше в разговора на гостите и даваше мнението си например върху някое съвременно политическо събитие.
— Пулион, Пулион… па и той се оножда от царството… Цар било, какво било — всичко е тъй… Господюва работа — казваше дълбокомислено безценната другарка хаджи Ахилова.
— Това беше през Френско-пруската война.
Или пък запитваше:
— Ами тоя дядо Милхем папищаш ли е, или българин?
Тогава хаджи Ахил извръщаше се намусено към любознателната си половина и измърморваше полугласно: