Но дотука не се свършваше изумлението на зрителя. По полиците се трупаха нови съкровища от произведенията на человеческия ум! Нови чудеса смайваха погледа. Там бяха натуряни, прикрепени, изправени, сложени, пак в същия хармоничен безпорядък, хиляди изделия и вещи от метал, от дърво, от гипс, от камък, от Картон, от кост-цял един музей, представляющ във всевъзможни форми трите царства от природата в естествен или изкуствен вид. Тук се смешаха едно с друго дърводелието, ваятелството, литейството, железарството, грънчарството, техниката, изкуствата, похватността, вещината в разни видове и форми и възрасти блещяха тука: свещници цинкови, кутийки вети, табакерки изхабени, тръкалца разни, тенекиени чакръчета, брусове, статуйки гипсови, гърненца карловски, ножлета сопотски и габровски с червени ножници, губерки троянски, дървени уломки от женевски часовници, копчета черни и металически, пловдивски позлатени лулички, късове от роговете на средньогорски елен, части от слонова кост, зъби человечески, петала конски, кратунки за вода, една котка, габровски захлупци, една Венера без ръка, липовански икони, счупени огледала, цигарета, чибуци, чибучета, чибученца, наргиле с прекъснат маркуч, стъкленца главучести с балсама — фабрика сопотска — и празни флакончета с етикетите на парижки или лионски фабрики, чашки, зарфове, таблички, панички фарфорови, паласки, капъни, кафез, един маждрак, няколко саби, пищов с развален крак, карти за игра, гвоздейчета, драмове, вети календарчета, един сънотълкувател от Найдена Йовановича, една библия, пачи пера за писане, павунови пера из калоферския женски метох и безчислено множество дреболийки, нищожности и разни разности се мяркаха по тия прашни полици и свидетелствуваха за великото търпение и настойчивост на хаджи Ахила!
Но при всичко това хаджи Ахил съзнаваше стойността на своите колекции и с неописуемо удоволствие поглеждаше на посетителите, които имаха добрината да се интересуват от съкровищата му и да ги изглеждат с внимание.
Тогава една самодоволна усмивка озаряваше всичкото му лице и той, като изпущаше един облак дим из устата си, захващаше, както някога на селяните, да разказва на любопитните историите на всичките тия изделия: кое купил от Букурещ, кое донесъл от Божигроб, кое му счупила котката, като скокнала неблагоразумно подир някоя мишка, кое повредила с глупостта си баба Ева и тъй нататък, безкрай!… И всякога свършваше нескончаемите си разкази и обяснения със следующите думи:
— Акъл — море, ум — бръснач, змия — човек!
С тия думи той подразбираше себе си.
Но когато съглеждаше, че някои му се присмиваха или се подиграваха с него, или не вереха, както трябва, съкровищата му, той се мръщеше застрашително и намираше тозчас някоя остра епиграма, някой приличен и поразителен отговор.
Еднаж един млад руски възпитаник посред едно многобройно събрание, за да му се присмее, стори неловкостта да го попита:
— Дядо хаджи, чудя ти се на ума: защо си наредил тия безделици тука?
— За да се чудят гламавите — отговори спокойно хаджи Ахил.
Момъкът остана като гръмнат.
Общи смях.
Отношенията на хаджи Ахила към съгражданите му имаха двоен характер. Той мразеше сопотненци за тяхната гордост, за тяхното лукавство и притворна набожност. Той не взимаше участие в техните междуособни разпри, в техните вечни гонения. Той не държеше партия ни на младежите, ни на чорбаджиите, които с ожесточение се бореха с всякакви оръжия: младежите с нападения и със сатири, които той намираше всяка заран залепени на вратата на кафенето си, чорбаджиите — с интриги пред турците и с жандарите. Борбата на идеята с насилието не му беше по вкуса, не му се виждаше своевременна и той стоеше чужд от партиите и по-горе от вълнението на разпалените страсти.