Той печално каза веднаж на водителите на партиите, събрани в кафенето му:
— С такива умове преди петстотин години изпуснахме пилето… („Пилето“ беше българското царство.)
И той смукна бързо чибука, доволен, че каза една опасна истина.
Той осъждаше открито пороците на съгражданите си. Той се възмущаваше страшно от набожността на някои личности, в душевната чистота на които той нямаше голямо доверие. Той със саркастическа усмивка ги гледаше из прозореца на кафенето си, като отиваха всяка заран полека и важно на черкова.
— Богу се молят, на дявола слугуват — казваше той. Той им беше дал особени имена.
На едного викаше Лукавий рабе, на другия Фарисей, на друг Анания, на други Кайфа, а на други Ирод и пр.
Без да бъде чел Волтера или Ренана, или поне Бюхнера, той беше изгубил всяко благочестиво чувство и никога не посещаваше черковата, защото вярваше, че най-лукавите са най-набожните. Той не пропущаше никой случай, за да не изкаже протеста си против тая съблазън. Той протестуваше против материализма, който преобладава днес във всичките класове и звания. Когато минуваше поп покрай кафенето му, той казваше:
— Когато умре сиромахът, онова, което се пее, поповете го четат; а когато умре богатият, онова, което се чете, те го пеят!
И плюнваше.
— Дядо хаджи, защо не ходиш на Великден на черква? — питаше го един богаташ.
— Който има пари — „Христос воскресе“; който няма пари — „Смертию смерт!“ — отговори философът.
Хаджи Ахил желаеше горещо да доде някакво наказание въз сопотненци, за да се поправят от гибелните пороци, и когато един път падна силен град и уби всичко, той нагази сред пороя и дебелия пласт от градушка, която покриваше мегданя, запря се на средата и като вдигна ръцете към небето, със страшния тон на един древен пророк извика:
— Господи! Сега видях, че си бил прав човек! Като Езекиила той предсказваше големи нещастия на град Сопот.
— Ще дойде време — казваше, — когато на тоя мегдан ще порасте бучиниш, висок колкото Голиата, и ще пълзят жаби колкото Рачка Балът!
Това лице беше един лакът високо и един лакът ши-роко.
И когато подир пет години, т.е. в 1877 г., град Сопот стана на пепел и грамади, той посети родното си място и с една горчива ирония попита развалините мегдански:
— Вавилоне! Де ти хората?
Но неговите отношения към град Сопот, както казах по-горе, бяха двояки.
Като роптаеше против съгражданите си и изобличаваше високо техните грехове, той не се срамеше, че е член от същото общество, и с гордост прогласяваше себе си, че е от капитанското село. Той имаше високо понятие за ума и за достойнствата на съгражданите си и във всякой случай се стараеше да докаже това в ущърб на близкия град Карлово, който по неизвестни исторически причини сматряше за нищожен, и никога не щадеше жителите му от отровните си сарказми.
— Кажи се, че си карловец, да ти платя данъка! — рече с досада на един свой съгражданин, който беше казал някоя глупост.
А обичаше да хвали славата на сопотненци, без да се грижи за истината — сопотненци са всичките големи хора!… Ако са хайдуци, стават воеводи; ако са калугери, стават игумени; ако са гемиджии, стават капитани; ако са даскали, стават… учители!
И разбуденото му патриотическо тщеславие нямаше граници тогава.
Понякогаж той от патриотизъм жертвуваше даже собственото си самолюбие, за да изкаже удивлението си към сопотненци.
— Роден съм за скеля, а тука двама души ме смутяват!
Когато на 1877 г. той избягна от Сопот, който нападнаха и разграбиха башибозуците — като разказваше на неколцина търговци в Букурещ уннщожението на родния си град, един от слушателите, букурещки българин, богаташ и дипломат, внезапно го пресече и му каза високомерно:
— Как? Сопот да дадете на башибозуците? Аз знам Сопот. Той има такава стратегическа позиция, щото вие можахте да се браните цели месеци: да бяхте завардили кисилерския път, да захванете ахиевския друм… После… дръжте се, бийте се… аз позицията ви знам!
— И като тебе имаше там — отговори самолюбивият сопотски хаджи Ахил.