— Блажени нищи духом… Тия хора не могат уби една муха, не знаят да рекат „копче“… За тях само господ крепи света… Мисля, мисля, па ще стана един ден да ги натоваря в кош на един кон, да ги закарам на Цариград пред султана… Па ще кажа: „Царю честити! На такива хора данък взима ли се?!“
Тия ласкателни думи докарваха в умиление библейските личности. Сиромах Лазар се ухилваше от умиление, като че пекваше на него зимното слънце; Прокаженият почесваше с чибука врата си; Алексий Божи человек измърморваше: „Бог да прости“; Многострадалний Йов сваляше очите си от небето на хаджи Ахила, усмихваше се и си поклащаше главата, което означаваше: „Да, да!“ Человеческото кълбо минутно преставаше да мърка при мисълта, че ще излезе пред султана; а Голиат — от благодарение засукваше си чекинястия мустак — другият му мустак не беше ощ израсъл.
Но в празничен ден, когато посръбваше, той беше просто чудесен. Гологлав, по ентерия, с възпретнати ръкави, с божигробския чибук в ръката, той застанваше на улицата пред врагата си и захващаше нескончаемите си филипики и проповеди към купа любопитни, който растеше на всяка минута. Целият мегдан се изпълняше от гласа му, гърлест, силен и неизтощим: всичките слушатели напрягаха уши, за да схванат смисъла на думите и предложенията му, които се следваха с възрастающа бързина, сливаха се, пръскаха се, губеха се! Той хулеше, съдеше, протестираше, сипеше въз разни лица сарказми, издумваше недоизказани подигравки, тънки загатвания, раздаваше наляво и надясно ловко стрелнати епиграми; ръсеше вред смях и отрова. За всекиго имаше дума, за да го охарактеризира; на всекиго познаваше миналото, слабостите, смешните страни; не оставяше никой да замине из пътя, поп било, жена било, старец било, турчин било, докато му не прикачеше някой верен епитет, докато го не надареше с някоя ехидна забележка. Той изговаряше духовити фрази bons-mots, имровизираше стихове, произнасяше философски афоризми, разбира се, по своите отживели понятия и с простия си стил, но които често по правотата ви поразяваха и които, турени в устата на Волтера или на друга някоя знаменитост, щяха да се учат наизуст от всичките. После грабваше заветната си булгарйя и дрънкаше с неподражаемо изкуство, пееше, оставяше я, говореше пак, взимаше я пак, дрънкаше, тъй щото, когато той почиваше, булгарйята говореше; после тя почиваше, за да говори той, и звукът, шумът беше нескончаем.
— Дяца… слушайте! Стар човек съм, ще умра! Тия златни пръсти в земята ще гният… — Помнете ми думата: вие сте гемията и аз съм капитанът гемии чевирен капитандър. — Не ще правда, ами иска разправия! — Простаците, дето мълчат, приличат на сандъци заключени, в които няма нищо. — Яж, Райко! — До хляб, майко! — Къща без жена и мъж без пари — огън да ги гори. — Едни казват онова, което вярват; други вярват онова, което казват! — Вятърът изкъртюва един бор, но не може да премине през една паяжина. — Хубост гюрджийска, ум чифутски, език ерменлийски, гръцки фудуллук, турска поразия, българска мъка! — Всичките живи животни хранят други живи животни: торът храни земята, земята храни жълъда, жълъдът храни свинята, свинята храни нази, ние храним турците, турците хранят султана, той храни бълхите, бълхите и те може би хранят други бълхи. — Чудя се на ума на Х. Г., на парите на И. П., на лукавството на П. Р., на учението на Н. Л. и на ходенето на Н. И. — Когато стане пожар в Цариград, три тюрлии хора отиват там: едни отиват да гасят, други отиват да се пекат, трети отиват да крадат! — Войска пруска, сила руска. — Московската войска яде хляб корав — кокал, чер — катран, кисел — оцет, солен — зехир! — Цара турчяска, цара хайдутяска. — Имаш ли пари — Христос воскресе; нямаш ли пари — смертию смерт. — Която крава не пуща мляко, закалят я; което дърво не дава плод, отсичат го; който си не плаща кафето — пъдят го… — Умре ли сиромах — поповете: ъъъъ! Умре ли богат — ооо — о о о! — В Индия едно камъче струва пет хиляди гроша, в Сопот една кола камъне струва един грош. — Московците казват на дявола чорт. — Съгласни овце балкан минуват; несъгласни вълци един по един ходят. — Кога взимаш жена, гледай да не бъде коминът й от кош и веригата от дървена кука. — На Ганча Заякът казваше: — Хората търсят зайците в гората, а ти си слязъл в селото. — На троянците казваше: бръснати глави — ушите им навънка. — Поговорките му нямаха край, епиграмите му нямаха брой. Но най-после хаджи Ахил изведнаж спираше многоглаголанието си, влизаше си в кафенето, като казваше на зяпналата навалица: — Доста; ако на вас кажа всичко, за мене какво ще остане да зная?