Един път се разговаряха в кафенето му майсторите Христоско и Митко с роднината на един покоен богаташ с твърде ограничен ум относително надписа, който трябваше да издълбаят на мраморната гробна плоча, що им беше поръчана.
— Пишете на нея: добитък се роди, говедо умря — пробъбра хаджи Ахил.
В надвечерието на въстанието общото разпаление беше обладало и хаджи Ахила и той беше приготвил и лъснал маждрака си; той често пред гостите си го подмяташе, хващаше, подхвърляше и се обучаваше по всякакъв начин да го движи, върти, хвърля. С това оръжие, остало от времето на Троянската война, той искаше да усили начинающата се борба. Той правеше разни тънки загатвания на турците, които заминуваха край вратата му или доходеха да ги бръсне, и с невъобразимо изкуство той ги подиграваше и заплашваше, без да се усетят, отиосително бъдащата беда, дето им се готвеше.
Като бръснеше един ден главата на един турчин селянин, той каза полугласно и пеешком:
— Писанието казва, че която кратуна не дава плод, отсича се и се хвърля на кучетата… Мога и сега… но чакам деня… защото съм учен човек… да, да!
Друг един, онбашият, зъл турчпн, като го завари в нетрезвено състояние, че викаше малко по-яката към минувачите, посочи го на един пандурин и каза:
— Алън шуну! (Закарай тогова в затвора.)
— „Алън шуну“ е лоша дума, онбаши! — каза хаджи Ахил, като се готвеше да тръгне към конака и пееше по черковно: — Покай се, грешний агарянецо! „Алън шуну“ е лоша дума!… Скоро ще да ти кажа и аз две думи… То е все божия промисъл! Все по същото време бяха го запрели за данъка. Бунбаширинът се разхождаше из конака. Хаджи Ахил гледаше из дупката с голямо увлечение на някои нежни сцени от домашния бит на петеля и кокошките. Не се знае какъв психологически процес се извърши в главата му, но той извика изведнаж:
— Ефенди! Пусни ме, лошо ще стане… Пара истерисен, пара чок… Вярвай бога, на, лошо ще стане… До три месеца всдчки ще си оберете крушите… Пара вар… Казал го е Мартин Задека!
— Що бъбре тоя керата? — свирепо попита бунбаширинът.
— Пияница, ефенди… Казва, че имал пари… — измърмораха уплашено пандурите българи.
Когато по-после няколко казаци от отряда на генерала Гурка се появиха в Сопот, хаджи Ахил в ликуването си спусна се да дави един някогашен чорбаджия, вследствие на което председателят на привременния градски съвет каза на Михала пандурина:
— Михале! Затвори хаджията вътре (в тъмницата).
Хаджи Ахил погледна отчаяно към председателя и каза:
— Петстотин години вътре и сега ли вътре?
Хаджи Ахил беше видял някога на Пера европейските търговци как с една дума начеваха и свършваха тъкмежа в канторите си и не отстъпяха ни аспра от цената, която бяха обявили най-напред на купувача. Същото правеше и той.
— Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш? — питаше някой селачанин.
— Грош.
— Не може ли за двайсет пари?
— Не може нито за петдесет!
Понякога поискаше да се пошегува с желающия, който се пазаруваше.
— Може, може, седни!
Желающият сядаше. Хаджи Ахил му завързваше платно около врата, обръсваше му половината глава, избрисваше го и му подаваше огледалото.
— Честито ти!
Селянинът се виждаше с изумление обръснат само наполовина.
— Как! Че ти не си ми обръснал другата половина? — викаше той слисан.
— Половина цена, половина траш — отговаряше спокойно хаджи Ахил и си тъпчеше лулата.
Друг път сцената се видоизменяваше.
— Дядо хаджи, колко пари взимаш да ми обръснеш брадата? — питаше го някой.
— Грош.
— Не може ли трийсет пари?
— Може, но с условие да си сапунясаш самичък брадата там на барата; на ти сапун!
Както по-първият, така и този плащаше тозчас гроша.
Друг един път той направи съвсем друга проделка.
— Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш и умиеш? — питаше го един богаташ.
— На тебе взимам шейсет пари.
— Шейсет пари! Луд ли си? Грош плащат навсякъде… Вземи гроша.
Хаджията избъбра:
— Глава като на кон. Добре, седни.
Той му присла платното около врата, възпретна се, подаде му лиена, дръпна верижката над главата му, окачи менчето, завъртя чепа и захвана да сапунясва дълго главата „конска“. Когато главата заприлича на едно голямо снежно кълбо, което децата изтъркалят зимъска по снега, хаджи Ахил остави сапуня, избърса си ръцете и излезе тихичко из вратата, за да посети две-три кръчми по мегданя. Доста чака пациентът връщането на бръснаря с глава, обвита от дебел пласт непроницаема и лютива пяна, която му не позволяваше нито уста да отвори, нито да погледне, нито пък да остави тежкия лиен, препълнен със сапунева вода, от тежестта на който ръцете му трепереха като листо. Подир доста време достойният Фигаро се върна във весело настроение, грабна булгарйята, седна срещу нещастния многотърпеливец и запя: