Като му донесат новата шапка, прекръсти се пак и даде последните си нареждания, хаджи Дончо се метне на коня, който потръгне, понадигне се на задните си крака, разтърси грива, та пропукат скъпи поводи и гердани със сини обайници, повърви, повърви заднишком, след това извие настрана с наведена глава, обиколи в кръг пред дюкяна и се отправи като хала надолу из дългата улица. Разлаят се псета, хукнат дечурлига след него, докато прецапа реката при завоя, пръсне селските гъски, като коте перушинена възглавница, и се изгуби из пътя надолу.
Не се минават десет минути, и хаджи Дончо, слязъл, повел коня, се връща назад намусен, сърдит. Поп Никола току-що е привършил утринната си, го посреща учуден:
— А, хаджи-баба, какво стана? Защо се връщаш? Да не си нещо забравил?
— Нищо не съм забравил, отче, ами господ да я убие, тъкмо завивах при Цигански дол, за да поема равното, и баба Яна врачката ми пресече път. Преди слънце още ходила по Зъмските камъни билки да бере, вещицата проклета, и тъкмо на завоя присо̀са като невестулка през пътя ми. Върви ли се по-нататък?!
— Какво ти вървене, брате, и дума да не става! Злощастие и гибел неизбежна те чака, ако тръгнеш!
— Че и не пукна, проклетницата, та да миряса селото. Не смее човек ни на път да тръгне, ни очи с очи да срещне с нея — пухти хаджията и привързва коня о бряста.
— Сила нечестива, хаджи! Анатема! Сохрани, господи… Сохрани, спаси, помилуй и избави нас от всяких — мърмори под нос поп Никола, прекръства се и дебелият му бастун зачуква бавно и отмерено по тесния мост.