Любен Каравелов
Хаджи Ничо
Повестта „Хаджи Ничо“ е обнародвана във в. „Свобода“ г. I, бр. 33–47, 8 юли-21 октомври 1870 г. Издадена е и в самостоятелна книжка — „Хаджи Ничо. Истинска повест от Л. Каравелова. Букурещ, 1870.“
Прототип на Хаджи Ничо е ръководителят на Добродетелната дружина Христо Георгиев.
Посвещава се на госпожа Катерина Ценович
I.
Чудна и необяснима комедия е нашият живот… Случвало ли ви се е, мои мили братя, да се поразмислите някога защо човек живее и що той търси на тоя свят? Погледайте на това същество, което се нарича човек, погледайте сами на себе си, погледайте на човеческите тежки мъки и страдания, на неговите огнени старания и безумни стремления, на неговата любов и ненавист, на неговите страхове и радости, користолюбие самолюбие, надежди, подлости, низкости, великодушие и пр., и пр. и помислете си, че това същество, ако не днес, то утре ще да умре и не ще да остави после себе си ни спомен, ни уважение, ни добро име. Не е ли чудно, като погледаш на тоя червек, който се нарича човек, как се той надува с богатството си, с колата си, с мустаките си, с облеклото си и как той иска да му се кланят другите смъртни в това също време, когато е и сам нищо повече освен милионно нищожество? Колко борби, колко страсти, колко мъки, колко гладуване и жадност, а защо? — Да спечели повече пари, да глоби сиромасите, да убие няколко сиромашки семейства, а после — да стане нищо и никакво, да се изгуби като пара или като паяжина, която плува в сухо време по въздухът, и да не остави никакъв спомен, а може и проклятие. А какви вселени, какви геометрически пространства, какви големи планове и предмети се отражават в мозъкът на нищожният човек, комуто твърде често нашата планета се струва като едно парче кал; а като разгледаш по-натънко работите, то и човекът е такава съща кал, от която се правят и грънците, подниците и кирпичите. Но ако захване човек да си задава повече въпроси „защо и за какво?“, то той ще да иде твърде далеч, напр. той може да попита: „А защо?… Защо са тия планети и комети, тия неподвижни грамади мъртви звезди и тия слънца и месечини със своите мъртви сили и със своето механическо движение? Не за живите същества ли са тия създани? Не за човека ли са тия скопосани? Не за папа Пия, за султанът, за Наполеона, за джелатите и за кръвопийците ли са измайсторисани? Но за какво са тия живи същества? Защо и за какво са тия папи и Наполеони? За какво са балдьовские и битолските просеци? Защо е французкият народ? Защо са турците, чокоите, чорбаджиите?“ — That is the question1, мои братя! В природата, казват философите, няма дума защо и за какво, в нея всичките неща са на мястото си и нищо не стои и не живее без цел. Добро! Но кой е в състояние да ми каже отдека произлази човеческата безцелност, низкост, нищожество, подлост и пр.? Аз ще оставя на римският събор, на цариградският синод и на атинският университет да разрешават тия тежки въпроси, защото тям е назначено от самата природа да носят очила, и ще се завзема да реша едно нефилософическо и некосмополитическо, но свое народно питане:
— Защо и за какво е на светът хаджи Ничо?
Но преди да захвана да отговарям на това питане, аз трябва да кажа кой е хаджи Ничо и из кой клас на животните той принадлежи по зоологията.
Хаджи Ничо е човек благочестиви, намусени, намръждени, величествени, с една дума, човек чорбаджийствени. Лицето му прилича на пълна месечина, каквато се тя показва на смъртните хора на тринайсетият ден после своето рождение: лице светликаво, лъскаво, мазно и червеникаво, а главното достойнство на това лице е да се потее и зиме, и лете. Но да не помислите, че тоя пот се лее от стъкленият образ на хаджи Нича от физически усилия или от тежки работи. — Не, тоя пот се търкаля по Ничовото лице от рахатлък и от мас. Ничовите очета са подпухнали от лой, веждите му са гъсти, боят му е среден, чувството голямо и валчесто, и въобще всичката негова фигура представляла нещо с и то и щастливо, мазно и доволно, гладко и набито. Подобни хора, както и подобни котараци, можете да видите само в твърде богатите къщи, в манастирските готварници и между докторите и селските чорбаджии. Но твърде често се случва, щото и касапите, по някакви си невидими съдби, имат такива същи физиономии. С една дума, физическите негови красоти се определят твърде просто: махнете му главата и ще да остане една квадратна маса, която е съставена из лой и крехчина.
Хаджи Ничо се смее само тогава, когато е прилично да се смее, т.е. пред своите подчинени той бива важен и ни една жилища на неговото лице не показва евангелическа кротост; пред равните, т.е. пред ония хора, които имат толкова също пари, колкото и той, хаджи Ничо бива весел и сладкообразен. Неговата усмешка има такова свойство, което успива човека и той (човекът) чувствува такова нещо, което прилича на дрямка, подобно усещане се появява у попа или у калугеринът, който, после дългата черковна служба, се връща во своя си и лопне първата чаша ракия; или у тоя човек, който е получил наследство; или, най-после, у писателят, който е можал да напише колко-годе остроумна статийка и да ухапе своят брат. Пред по-силните и пред по-богатите хаджи Ничо е просто на просто мекере; пред тях е той ням като риба и каквото и да говори силният, то хаджията на всичко се съглашава. Например, ако хаджи Ничо отиде при някой консул и консулът му каже, че българите трябва да се преселят на месечината, то Ничо захваща да накарва народът да пътува над облаците, и тежко томува, който каже: „Не бива“ — него Ничо нарича предател, вагабонтин и безумна глава. С една дума, хаджи Ничо е роб на по-силните и по-умните.