— Отдавна аз не съм те видял — казал хаджи Ничо на своята гостенка, която Пахом нарекъл Маргоьолица, и погледнал я маслено в очите.
— Аз мислех съвсем вече да не дохождам при тебе, ала се не утърпях и дойдох пак — казала Маргьолица и погледнала си на пръстите.
— Защо да не дохождаш? Аз искам да дохождаш. Мене ми е драго, когато ти дохождаш, защото аз те обичам — казал хаджията.
— Ако да беше ме обичал, то завчера не щеше да ме изгониш из къщата си! Аз ти казах, че майка ми умира от глад, а ти вече помисли, че ще ти искам пари назаем, и изгони ме! Ти твърде добре знаеш как те аз обичам; ти знаеш, че аз оставих и майка, и баща, и оставих ги само и само заради тебе; ти знаеш, че аз съм заборавила и на срам, и на грях, и на всичко само и само да угодя тебе, а ти?…
— Аз завчера се пошегувах, а ти помисли, че ти говоря истина, и разсърди се! — казал Ничо и хванал Маргьолица за ръката.
— Послушай ме, Ничо, какво аз искам да те попитам и отговори с чисто сърце на моите думи: обичаш ли ти мене барем малко? Желаеш ли ме и желаеш ли ми доброто? — казала Маргьолица.
— Аз съм ти хилядо пъти казвал, че те обичам, па ти казвам и днес, че те обичам повече от всичките други жени на светът — казал хаджи Ничо. И той говорил искрено, обичал я по хаджиничовски.
Такива хора, какъвто бил хаджи Ничо, когато вземат в къщата си жена, даже когато се женят или когато купуват майка на децата си, то желаят да купят не жена, не майка, не любовница, а работница и робиня, която тия употребяват за най-тежки работи: да сече дърва, да пече и да готви, да носи вода, да им мие краката, да им постила постелята и пр. Когато работницата свърши своите тежки трудове, тогава владетелят й я удостоява или дава й чест да служи за неговото наслаждение и за неговите веселия; а в тия минути той гледа на нея не другояче, освен като развратник на публична жена. Хаджи Ничо не бил крив, че неговата любов имала такъв, а не други характер, защото всичкото общество, в което той живял, гледало на жената така също, както и той, т.е. обществото гледало на майките си като на машини, които им дали живот; на жените си като на оръдия, които давали живот на децата им; а на дъщерите си — като на нещо съвсем непотребно, което трябвало да се отгледа надве-натри и да се изгони из къщата им. Ако и Ничо да обичал Марггьолица човечески, той я обичал само дотогава, докато тя още не му се предавала в ръцете и когато тя още мислила за него, че той е честен човек. Преди да прелъсти девойчето, Ничо му говорил:
— Аз съм богат и ще те облека в коприна и злато. Ти ми казваш, че майка ти е сиромашкиня и няма дека да живее и с какво да се прехрани; но аз съм богат и ще да й хвана къща за живеене, а така също аз ще й дам пари да се прехрани.
Но когато Маргьолица била съблазнена и обезчестена, то хаджията й говорил:
— Хайде, поседи малко с мене, па си върви, защото аз ще ида на гости у един твърде богат човек, от когото имам големи интереси.
Но Маргьолица имала съвсем противоположна с Нича душа: тя имала твърде честно и благородно сърце и затова, когато се отдавала в ръцете на Нича, то тя говорила така:
— Аз съм предала и сърцето си, и душата си нему; аз всичко вече заборавих под целувката на неговите устни, аз чувствувах, че умирам от живителна смърт, от лъчите на неговия поглед. Да, аз те обичам, мой Ничо! Аз те обичам и готова съм душата си да дам за тебе! Ако е моята любов престъпление, то аз сама ще претърпя и наказание за него. Нима аз мога да умра, без да изпитам що е живот? После цели години горчиви мъки, страдания, отвращения и неволни срам, нима аз съм длъжна да червенея затова, че сърцето ми се е препълнило и че женствеността още не е умряла в мене? Не, не, аз не червенея. Аз съм твоя, мой драги, аз съм твоя до гробната дъска! Стискай ме в своите обятия, стисни ме колкото можеш по-силно и разрови моето сърце. Там е всичкото твое: взимай, взимай, щото там найдеш, а аз ще ти кажа за това „благодаря“. Аз с тебе живея, аз с тебе се възродих на тоя свят. Ти ще да бъдеш отсега мой мъж, мой любовник, всичко мое. Нищо друго не лежи на моето сърце освен една нежност и едно име, а това име си ти. Тебе само аз желая и очаквам, защото освен тебе и моята майка аз нямам нищо на светът. Никога аз не съм изпитала любов и нежност и затова всичката сили на любовта се е събрала сега в мене. О, моето сърце е много страдало…
Твърде скоро Маргьолица разбрала, че нейното положение не било положение на едно младо и хубавичко девойче, което обича и го обичат, а положение на една просякиня, която простира ръка си и проси милостиня; но тя се мъчила и надеяла се…
Уверяват, че надеждата угасва само заедно с животът — но това е парадокс.